Джон Кейс - Синдромът

— Имате ли резервация?

— Аха — каза тя. — На името на Нико Съливан. Никол.

— Попълнете това — каза й мъжът, — ще направя копие на кредитната ви карта и Травис ще ви помогне с багажа.

Той взе брошура от изложбения рафт, обърна я към себе си и прекара линия с химикалката от „Вие сте тук“ до една сграда, наречена „Бръшляновата кула“. После написа нещо на компютъра си, бръкна под бюрото и измъкна бяла пластмасова карта с името на Нико и логото на курортния комплекс.

— Това е същевременно и ключ, с който ще си отваряте стаята — каза той. — С тази карта може и да плащате всичко в курорта — на бара, за тоалети, за уроци по голф. Само я подавате и всичко е ваше.

— Благодаря! — отвърна Нико и посегна към картата с широка усмивка.

Но служителят я задържа още момент — явно флиртуваше с нея.

— Някакви други желания? — попита той.

Нико се засмя, леко музикално изхилване, после потупа леко картата и той я пусна.

— Ако се сетя за нещо — каза тя, — ще ви звънна.

— Бих се радвал — последва отговорът.

Тя прокара пръсти по релефа на името си и вдигна глава.

— Оттук се вижда плажът, нали?

— Абсолютно.

— И се намира на запад?

Служителят кимна.

— Е, добре, защото наистина съм в настроение за залези.

— Няма да бъдете разочарована — каза й той.

Тя излезе и видя, че пиколото я чака с багажа й, натоварен на една количка. Беемвето стоеше в сянката на един декоративен храст.

— Добре вози — отбеляза момчето.

— Благодаря.

Тръгнаха заедно по тротоара към „Бръшляновата кула“, като бъбреха за покупки на вилни места и времето. Пред асансьора трябваше да почакат. Ръчният часовник на Нико започна да писка — натрапчива електронна мелодия, напомняща, че е време за лекарството.

Пиколото се усмихна и каза:

— Хвърлете го някъде.

— Бих искала, наистина!

— Тук е Флорида! Тук не си определяме делови срещи! Просто тръгвате… с всички.

Тя му се усмихна учтиво, но наистина имаше среща. Делова среща с лаптопа — всеки следобед в четири, и още една: с хапчетата — два пъти дневно. Лекарствата бяха литиеви таблетки. Дюран твърдеше, че служат за лечение на „биполярното нарушение“, или по-точно маниакално-депресивните състояния, което означаваше, че тя има проблем с настроенията. Като всички останали, и тя имаше върхове и спадове, но при нея върховете бяха много високи, а спадовете водеха до черно угнетение. Литият ги задържеше в правия път — което беше добре, ако ти харесва правият път.

А тя не го обичаше. Беше момиче, което иска да лети. И сега се чувстваше много добре до добрия хоп Травис, да чакат асансьора.

Което я върна към въпроса: защо да не направи като местните и просто… да се хвърли в купона? Както я съветваше пиколото. Да утвърждаваш положителното — да отстраняваш отрицателното. И само отрицателното. Щеше да й е за първи път…

Докосна бутончето на ръчния си часовник, за да спре алармата. Миг по-късно вратата щракна и се отвори и двамата се качиха. Асансьорът бавно се издигна нагоре, за да спре с внезапно разтърсване на осмия етаж. Два завоя по коридорите ги доведоха до врата, означена с номер 806-Е. Момчето вмъкна магнитната карта в бравата и изчака, докато диодът светне зелено. После бутна вратата и я задържа пред нея.

— Охоо! — възкликна тя, като обиколи всекидневната. — Великолепно е!

Истина беше. Апартаментът беше голям и светъл, ансамбъл от бледосини и меки розови оттенъци, с дълъг балкон, с много палми и птичи поглед над водите на залива към Мексико. Нико отключи френските врати към балкона, отвори ги и пристъпи към слънчевата светлина.

— Искате ли да ви покажа апартамента? — попита пиколото, докато оставяше куфарите върху подставката за багаж зад вратата.

— Благодаря — тя се върна в стаята, — ще се оправя сама.

Момчето вдигна рамене и се усмихна по детски. Усмивка, показваща доста голям опит.

— Както желаете. — Фразата бе риторична, начин за поддържане на разговора. Познаваше онези гости, които правеха обиколка на вежливост, но тази превзета глезла в шербетенозелена лятна рокля определено не беше от този тип.

Нико се усмихна, пъхна му в ръката една петарка и го изпрати до вратата.

— Благодаря за помощта. — И затвори след него. После се обърна и отиде до чантата, където държеше лекарствата си.

Отвори я и започна да тършува, докато не извади това, което търсеше. Две малки пластмасови шишенца, оранжеви на цвят. В първото държеше месечната си доза литий — то беше почти празно, но у дома имаше още три такива, в шкафчето за лекарства.