Джон Кейс - Синдромът

Около минута наблюдава напредването на синята черта в продълговатото прозорче, докато сайтът се зареждаше, после се появи съобщението: „Здравейте, Нико!“ Курсорът трепкаше под приветствието, очакващ инструкции.

Тя пое дълбоко въздух и натисна Ctrl + F5 и… — картини и думи и… още нещо, звук, който не чуваше съвсем добре, но го чувстваше. Картини и думи, които се нижеха и се сменяха светкавично, толкова бързо — просто да не повярваш, че тя ги възприема. Но тя ги разчиташе; седеше неподвижна, а очите й блестяха срещу хаоса на монитора.

Беше прекарала в курорта вече три дни и все още не бе излизала на слънце. Всяка вечер се разхождаше по плажа и го чакаше, само да го зърне… но той не идваше. И хапчетата започваха да й влияят. Ако ги взимаше твърде дълго, започваше да…

Какво?

Губеше пътя към себе си.

Това беше единственият начин да държи нещата в ред. Имаше дълги периоди, когато… просто нямаше нищо. И после, съвсем внезапно, тя отново ставаше самата тя — с изключение на едно отдалечаване, винаги с известна дистанция, като че ли личността й беше някакво призрачно проявление. Не беше за вярване, че едно малко хапче може да те отнесе така, но…

Не трябваше да се тревожи — бяха й казали, че той ще е тук, и винаги бяха прави. Въпрос на време.

Погледна часовника си (7:15), после зарея поглед през прозореца; небето започваше да аленее. Четвъртият залез след пристигането й.

Грабна една хавлиена кърпа, слезе с асансьора на партера и тръгна през района на басейна към една малка пътечка, водеща към плажа.

В началото на октомври сезонът не бе започнал и нямаше много хора. Две деца в басейна се нападаха взаимно с нещо като големи пластмасови пуканки; майката лежеше в шезлонг с книга в ръка; до нея по корем бяха легнали две обилно намазани с плажно масло тийнейджърки. Бяха с разкопчани горнища. Нико допусна, че сигурно са заспали, защото всъщност не бе останало много слънце. Районът около басейна вече бе покрит със сенки и подводните светлини се виждаха по-ясно. По краищата на терасата започнаха да проблясват електрическите лампиони, а служителят, който продаваше шапки, слънчеви очила, играчки за пясъка и плажно масло, вече прибираше нещата от малката си сергия. Една петдесетинагодишна жена с пурпурен бански внимателно се натопи в едно от джакузитата до басейна и изпъшка от удоволствие.

Плажът беше още по-безлюден. Повечето хора бяха на вечеря или се обличаха, за да отидат на ресторант.

И тогава го видя…

Старец. Седеше в инвалидна количка в края на алеята, точно където тя се разширяваше и с няколко стъпала излизаше на плажа. Беше се наметнал с шал; очите му бяха вперени в червенеещия хоризонт. Близо до него един противно изглеждащ ямайски болногледач се бе облегнал на перилата, потънал в музиката, гърмяща в слушалките на уокмена му. „Реге“ — помисли си Нико, доловила ритъма — звук от далечно тънко виене.

Нямаше никой друг. Само ямаецът и възрастният мъж; единствените хора, които се виждаха, бяха самотен бегач, тичащ във влажния пясък покрай прибоя, и млада двойка с наведени глави — сигурно търсеха миди.

Това беше. Всички други бяха… някъде другаде. Така Нико оставаше с Нико, сама със себе си, и гледаше как хавлиената кърпа пада на пясъка, докато пристъпваше в топлата вода на залива. Слънцето бе увиснало над тъмната черта на хоризонта и придаваше на небето цвета на милиони пощенски картички.

„Тя е в рая“ — помисли си Нико, докато се наблюдаваше как напредва през вълните. Тук морето беше до колене на около километър и половина навътре. Тя влизаше постепенно и можеше да забележи, че старецът я наблюдава. Забави крачка, после спря и приклекна. Опря се на ръце, наслаждавайки се на топлата вода, заслушана в крясъците на чайките. Остана дълго време със затворени очи, с лице, обърнато към небето. След това се опря на лявата си ръка и скочи на крака с едно-единствено движение, което би изненадало всеки внимателен наблюдател.

Зашляпа през водата към плажа, взе хавлията и изкачи стъпалата до малката пътека. Като мина край стареца, му се усмихна срамежливо и измърмори едно „здравейте“. Ямаецът дори не я забеляза. Той беше потънал в музиката на Боб Марли — очите му бяха затворени, раменете му потръпваха и той тихо си пееше: „Няма жена, няма сълзи…“

Тя изчисти пясъка от краката си в специалното корито до портала, обу чехлите си и прекоси терасата до асансьора.

В стаята извади малката бутилка шампанско от хладилника и я отвори с тих пукот; сипа си във висока чаша от кухненския шкаф и отпи една-единствена глътка. Беше хубаво — много хубаво.