Джон Кейс - Синдромът

Влакът стигна до Кливланд Парк и тя се изкачи с ескалатора до улицата, където я чакаше продавачът на сокове. Както винаги си купи сладникав сок от папая и го изсмука толкова бързо, че я заболя глава, като че ли бе излапала набързо цял сладолед. И въпреки това сокът й дойде добре, защото в един момент — винаги имаше такъв миг — докато се освобождаваше от обзелия я студ, мозъкът й се чувстваше толкова чист. И това усещане на сладкия прилив на облекчение си струваше болката.

Веднъж попита Ейдриън дали и тя реагира така — ако разбираше какво искаше да каже, но… не. Разбира се, че не беше така. Сестра й я погледна със загрижения си, напрегнат поглед и реши, че се шегува.

Не като Дюран.

Който я разбираше…

Напълно.

Сградата бе жилищен блок северно от спирката на метрото, в източната страна на Кънектикът. Хубав квартал (ако се изключеше постоянното движение). Мамички бутаха колички покрай пожарната. Бегачи минаваха на зигзаг по тротоарите, като заобикаляха тръгналите да обядват чиновници. Пред витрините на „Старбъкс“ млада двойка правеше всичко възможно, за да не забележи шизофренен негър, който просеше дребни монети.

Имаше и възрастни хора.

Те седяха на пейките пред сградата на хиндуистко-тайландския храм и хранеха гълъбите. Един от тях беше тук всяка седмица. Тя го познаваше по рибарската шапка, която носеше независимо дали валеше, или грееше слънце. И по ръцете му, големи като паници, изкривени от артрит — виждаха се, когато хранеше птиците с пуканки от кафява хартиена кесия.

Дюран живееше в стар блок, макар че всичко там работеше и се подчиняваше на някаква своя схема. Което между другото означаваше, че когато интеркомът бръмчеше, той наистина бръмчеше — като че ли известяваше, че обитателят на съответния апартамент така и не е отговорил на важен въпрос. Но тъй като не беше зададен никакъв въпрос, шумът винаги беше неочакван и някак си сепващ — особено както в момента, когато Дюран гледаше телевизия.

И ето защо, когато Нико звънна, той подскочи — и се постара да се стегне. Пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. После натисна бутона на дистанционното и видя как картината пред него се превръща във вихър от светлинки. (Светлинките бяха всичко, което бе останало от Опра, когато се бе навела, за да уточни един въпрос.)

Дюран затвори вратата към спалнята и отиде до интеркома — знаеше, че това е Нико, но си даваше сметка, че формалностите трябва да бъдат изпълнявани.

— Да? — рече той пред металната решетка.

Отговорът дойде миг по-късно — ясен и музикален.

— Нико е — Нико, Нико, Нико!

По гласа й разбра, че не си е взимала лития. Толкова кипеше от енергия, че това се долавяше в гласа й.

— Идвате точно навреме — каза Дюран. — Качете се.

Докато я чакаше, се запита какво искаше да попита Опра, когато бръмна интеркомът. Лицето й се бе запечатило в паметта му — свити устни, наклонена глава, леко намръщено чело. Присвити очи. Погледът. Този, който използваше, когато искаше да зададе наистина важен въпрос. Поглед, който съчетаваше недоверие и възхищение, подканващ човека срещу нея да участва в нещо като заговор. Въпросите — вашите отговори — нашият съюз. Ако аз се осмеля да попитам, ще се осмелите ли да отговорите? Брилянтен поглед, много по-добър от лицемерното кокорене на Барбара Уотърс, изразяващо състрадателно разбиране, или от съзаклятническото намигане на Даяна Сойер.

Изчака Нико до вратата и чу вратите на асансьора да се отварят. После се чуха стъпките й в коридора, тихото трак-трак-трак, което се усилваше и усилваше, докато внезапно не спря. После дрънна звънецът на входната врата, една-единствена нота, ясна и тежка, като от ксилофон. Това му напомняше звук на системата за обявления в универсалните магазини „Мейсис“ и „Сакс“.

Не че ходеше в универсални магазини — или поне не толкова често.

Дюран отвори вратата и Нико влезе, учудена от липсата на всякакво изчакване.

— Здравей, Нико!

— Оох! — възкликна тя. — Боже, докторе, чак подскочих! — После се усмихна. И пристъпи в антрето.

— Изглеждаш великолепно — каза й Дюран, докато затваряше вратата. — Загоряла и здрава. Макар че ако питаш мен, новият девиз гласи „бледа и здрава“.

Той спря и я огледа от горе до долу, като се опитваше да не изглежда като женкар — непосилна задача при тези обстоятелства („обстоятелствата“ в случая бяха високи токчета и впита розова пола с размер на носна кърпичка).

— Къде беше?

— На плаж.

— Без майтап? На кой?