Джон Кейс - Синдромът

— На един плаж. — Тя тръсна глава. — Забравих как се казва.

Минаха през всекидневната и влязоха в кабинета.

— Това ново ли е? — попита тя и посочи.

Дюран погледна кървавочервения персийски килим на пода пред камината и каза:

— Да. Току-що го купих.

— Вие пазарувате?

Дюран се усмихна и поклати глава.

— По каталог.

— Така си и помислих. Знаете ли, трябва да излизате повече, докторе. Блед сте като призрак.

— Нямам време — повдигна рамене Дюран. — И между другото, както казах — вече има нов девиз.

„Кабинетът“ приличаше повече на всекидневна, но с приглушена светлина и прозорци с дебели пердета. Преобладаваха неутралните цветове — стените бяха масленокремави, мебелировката бе в бежово. По стените висяха акварелни пейзажи.

Тук бяха и документите на Дюран, които, както и огромните мебели и покритите с възглавници дивани, трябваше да вдъхнат увереност на пациентите — университетска диплома от „Браун“ и докторската степен по клинична психология от университета в Уисконсин. До дипломите бяха окачени удостоверенията от Американския борд на психолозите хипнотизатори и Обществото на когнитивните лечители.

— Разположи се удобно — предложи й Дюран, докато сядаше зад бюрото си. — Искам да си погледна бележките — и можем да пуснем лентата.

— Трябва ли наистина запис? — намуси се Нико, докато събуваше обувките си, седнала на дивана.

— Да — каза Дюран с усмивка. — Трябва.

Постави касета в магнетофона, натисна бутона „запис“ и като се обърна към компютъра си, започна да пише.

— Това не е моя идея, нали разбираш — това е заради застрахователната компания.

— Няма да ви давам под съд, докторе.

— То-очно така — отвърна Дюран. — Същото ще кажат и те.

Беше я докарал до състояние на лека хипноза — тя лежеше по гръб, с отпуснати крайници, със затворени очи и безизразно лице. Дюран я водеше през обичайната въображаема прогресия; дълбокият му, мек глас я направляваше през въображаемия пейзаж.

— Вървиш по мек прашен път покрай студен поток и се спираш за малко, за да послушаш как водата се плиска в скалите — говореше той. — Виждаш лист, подхванат от течението — като корабче — и наблюдаваш как плува по повърхността, за миг спира при една скала, а след това се върти свободно по вълните. Наблюдаваш го, докато не изчезва зад един завой. После се вглеждаш във водата — нейната вълшебна тъкан, толкова нежна, копринена, се търкаля по камъчетата на речното корито.

Нико се намръщва за миг, докато той я води встрани от потока, и леко мигва, докато изпълнява инструкциите му да се приведе и да мине под някакви „бодливи“ клонки. Челото й се мръщи от усилието, докато си пробива път сред „гъстата“ зеленина. После отнесената усмивка се завръща — докато пресича полянка, която е „мека и пружинираща“ под краката й.

— По бузите ти полъхва лек ветрец. Повдига косата ти и люлее тревите…

Според инструкциите тя отваря малка бяла порта и слиза по няколко покрити с лишеи стъпала, водещи през шарената сянка към самотен басейн. Там сяда върху наклонения ствол на покрит с мъх дъбов пън и наблюдава слънчевата светлина, която „прозира между дърветата и танцува върху водата“. Лявата ръка на Нико пада от дивана и се движи по пъстрия килим — потапя се в студената вода.

Тя е на своето „безопасно място“, където нищо и никой не може да я нарани. Дюран наблюдава как гърдите й се издигат и спадат и задълбочава хипнотичното й състояние.

— Да се върнем назад — казва той. — Ти си момиче.

— Аз съм момиче.

— Момиче. Дванайсет… единайсет… десет. Помниш ли?

Тя се размърдва, после кимва. Дюран е на два метра от нея, наведен от стола си, поразен от начина, по който се променя лицето й: мъдрото и предпазливо безразличие отстъпва на сладката и енергична невинност. Тя отново е дете и дори гласът й е детски.

— Къде сме? — пита той.

— В Южна Каролина.

— При твоите осиновители?

— Да. В нашата къща. Голяма бяла къща, встрани от оживения път.

— Разкажи пак.

— Вие знаете.

— Разкажи отново.

— Пред нея има колони — тя мръщи чело, — големи бели стари колони. Като на богаташките къщи. Само че боята се лющи и се вижда, че не са от дърво, а от плоскости. И че скоро ще се разпаднат.

— Какво е това? — пита Дюран.

— Верандата.

— Добре… какво друго?

— Дървета.

— Какви дървета.

— Ами дървета. Вечнозелени дъбове. Къщата е в края на малък път…

— Дълга автомобилна алея — поправи я той.