Джон Кейс - Синдромът

Едно от момичетата започна да пищи; майка й й се скара — сигурно мислеше, че децата са се сбили.

— Стига вече, Джеси! Наистина стига вече…

Гласът замлъкна, дори вятърът стихна и във въздуха се чу сподавено възклицание. После още едно, сякаш някой събираше сила, за да закрещи. И накрая самият крясък раздра нощта.

Нико отпи от шампанското, влезе вътре и взе дистанционното. Седна на дивана, обърна се към телевизора и запрескача по каналите, докато не намери любимото си шоу. Канал 67. МТВ. Истинският свят.

След десет минути пристигна линейката и трите полицейски коли с включени сирени. След това се появи и телевизионен екип — минаха през фоайето към терасата и направиха няколко кадъра на изпръсканата с кръв инвалидна количка. Старецът бе отнесен на носилка, а ямайският болногледач седеше на един твърд стол, стиснал глава с ръце.

Десетина гости на хотела стояха наблизо с тропически коктейли в ръце, мръщеха се и си шепнеха.

Мина повече от час преди един полицай да почука на вратата на Нико, за да я попита дали не е чула нещо необичайно. Тя му каза, че не е, и попита за какво е цялото това вълнение.

— Прострелян е един човек — обясни полицаят. — На алеята към плажа.

— Шегувате се!

— Не.

— Не съм чула нищо — искам да кажа, докато не пристигна линейката.

— Никой не е чул — допълни полицаят. — А не е чак толкова далеч.

— Но той ще се оправи, нали? Искам да кажа мъжът, който е прострелян.

Ченгето поклати глава.

— Значи е мъртъв? — възкликна тя.

— Да — каза полицаят. — Убит. По-точно е да се каже — застрелян.

— Тук?! Това е ужасно!

Полицаят изсумтя, като че ли разказваше анекдот.

— „Ужасно“ е слабо да се каже.

— Моля?

— Бих казал — полицаят внезапно се смути, — че е някак… глупаво.

— В смисъл?

— Застрелването на този тип.

— Защо?

— Ами… казва се Крейн. На осемдесет и две години, болен от рак. Всички са го познавали. Наистина известен тип.

— Е, и?

— Ами неговата болногледачка казва, че му е оставала само половин година. Най-много година, ако е имал късмет. Искам да кажа… — Ченгето поклати глава с горчива усмивка. — Няма смисъл, нали?

Вашингтон, окръг Колумбия

Имаше чувството, че лети — препълнена бе с толкова енергия! И не само днес. Така беше и вчера, и завчера. Всъщност откакто се бе върнала — нямаше значение откъде.

Флорида! Тя беше ходила във Флорида.

Тази сутрин бе станала в пет (не можеше да спи, когато се чувстваше така), подреди кухненските шкафове и размрази хладилника. След това изчисти фурната, изми и излъска пода. Отиде в банята и с два замаха изпразни шкафчето с лекарствата — изсипа съдържанието му в пластмасова торбичка. После изчисти огледалото и полиците — в главата й се въртеше една нова мисъл: „Не ми трябва нищо повече. Нито витамини, нито литий, нито аспирин.“ Тя беше една нова Нико, чиста, ясна и енергична като минералната вода от Евиан.

Беше денят, в който се срещаше с Дюран.

Кабинетът му се намираше в парк „Кливланд“. Да стигне дотам беше малко сложно, но срещите с Дюран й бяха необходими като дишането. Бяха като лития. Наистина беше важно, толкова важно, че не бе пропускала нито един сеанс. Дюран беше нейната котва, убежището й и екзорсист — всичко заедно. Той я изправяше лице в лице с демоните, които я обладаваха, и с негова помощ тя се измъкваше от тях. Мислеше й доброто. Беше й обещал да я пази от злото.

Влезе в метрото и я порази смрадта, която се носеше по стълбите — смесица от миризмата на пещера и на прахосмукачка. Дъх на подземие, носещ се от мрака, вонята на потайните места. Метростанции, тунели, мазета. Подземието на къщата в Южна Каролина. Пещерите Шенандоа във Вирджиния — където цялото семейство отиваше на ваканция и Ейдриън ревеше, за да й позволят да пипне сталагмита. Все още можеше да си спомни противния глас на пазача: „За да порасне с половин сантиметър, на сталагмита са му нужни десетки хиляди години, а някои разглезени дечица не могат да се сдържат да не го пипнат. Моля уважавайте величието на природата! Благодаря ви“.

Подземната смрад беше обонятелният фон на метрото, като баса в музиката или геговете в комедиите. Но тук се долавяха и по-леки аромати. На кафе, пот, тютюн, прах. Полъх на урина, докосване на парфюм — или беше спрей за коса?

Пътуването! Пътуването беше масаж, който почти я приспиваше. Обичаше звука му, порива на вятъра, ритмичното подрънкване на вагоните, фучащи през тунелите. Обичаше да чувства как тялото й прави неочаквани чупки, за да се нагласи, да компенсира всяка промяна в ускорението и посоката, за да реагира на Нютоновите сили, които бяха колкото реални, толкова и невидими.