Джон Кейс - Синдромът

„Аз изчезвам — помисли си той, — който и да съм…“

„Морски пръски“ беше бледосиня крайбрежна вила на Четвърта улица, на няколко крачки от океана. Боядисана на бърза ръка, леко западнала, това беше типична лятна къща с разнородна мебелировка и любителски морски пейзажи по стените. Във въздуха се усещаше слаб, но вездесъщ мирис на плесен. Дюран се просна на скърцащия диван във всекидневната и се загледа с празен поглед в тавана.

Ейдриън седна в кухнята и се зае с поредния списък.

„1. Слоу“ — написа тя, после въздъхна. Трябваше да му се обади. Би трябвало да се обади още от офиса на фирмата за недвижима собственост или от някой автомат край пътя. Вече беше 10:30 — повече от късно: и загиваше права. Трябваше на всяка цена да се обади, само че… какво щеше да му каже? Какво би могла да му съобщи, без да изглежда като откачена?

Заедно със служителите, стажантите и съдебните репортери най-малко десетина души щяха да присъстват на разпита на Макелигът. Първо щяха да изчакат толерантно петнайсетина минути; общи приказки, които щяха да завършват със смръщване на вежди; нервни погледи към часовника, последвани от учудване и загриженост: „Къде може да е Ейдриън? Дали не й се е случило нещо?“. Щяха да започнат да звънят по телефоните, да ходят да пият кафе, да четат вестници или да преглеждат бележките си. Час и половина по-късно адвокатът на ищеца щеше да прибере бележките си и да стане — а Бети вече щеше да я е търсила у тях и щеше да се е обадила и на Слоу в Сан Диего.

Чу как Дюран включва телевизора.

„2. Да се обадя на Бил Фелоус — име и телефон на специалиста по паметта.

3. Застрахователна компания — да презапиша лентите на Дюран за Ники.

4. Пазаруване: храна, дрехи, четка за коса.

5.“

Нямаше точка 5. И всъщност нямаше как да допълни този списък, ако не изпълнеше точка първа. Всичко друго можеше да почака. Стисна зъби, събра кураж и набра номера на Бети. Телефонът в офиса иззвъня и тя побърза да затвори.

Не че беше уплашена. Просто не знаеше какво да каже. Къртис Слоу не би могъл да се нарече състрадателен тип. Точно обратното — когато разбра, че е израснала като сирак, реагира по-скоро с известна тревога — като че ли му бе признала, че е прихванала неприятна, може би заразна болест. Как би реагирал на новината, че е наела плажна къща заедно с един маниак и че бягат от убиец, ликвидирал вече двама души — включително и един от служителите на фирмата? Към това трябваше да добави информацията, че всичко това е свързано с неотдавнашното самоубийство на сестра й, която е била обсебена от фалшиви спомени за изнасилване от сатанисти…

„Слоу & Хюли“ бяха стара и уважавана вашингтонска фирма. Повечето от адвокатите, работещи в нея, бяха амбициозни и стегнати хора, умни, предпазливи и дисциплинирани. Те не отсядаха в „Комфорт Ин“. Не бяха сираци. И никога не бяха бягали, за да се укрият. Така че…

„Няма начин да се отърва“ — помисли си Ейдриън и отново набра офиса.

Бети отвърна при първото позвъняване.

— Бети, аз съм — Ейдриън.

— О, боже, Скаут! Какво става?

— Трудно ми е да ти обясня.

— Все пак се постарай. — Нервен смях. — Знаеш ли каква каша е тука? Събрали сме се петнайсет души, включително двама партньори… стърчим тука… гледаме се повече от час и хоп — ти се обаждаш по телефона. Кажи ми, че те е блъснала кола! Кажи ми, че са те убили! Къде си?

В последния въпрос имаше зрънце надежда.

— Не мога.

— Какво има все пак?

— Появи се нещо спешно.

— Спешно. Какво по-конкретно?

— Внезапен спешен случай.

И преди Бети да успее да я заразпитва, Ейдриън побърза да й обясни къде е досието за Макелигът.

— Това не е окончателният вариант — каза тя. — Ще трябва да го довърша в мотела…

— Какъв мотел?

Ейдриън пренебрегна въпроса и бързо продължи:

— Намира се в папката за асфалтовото дело в моя компютър.

— Чакай секунда — искаш да кажеш, че няма да дойдеш? Какво да кажа на Къртис, за бога?

— Аз ще му се обадя.

— И какво ще му кажеш? Че се е появило нещо спешно? — Бети бе по-скоро развълнувана, отколкото разтревожена.

— Да.

— Но той ще поиска да разбере какво е това „спешно“. И няма да мине така лесно, нали знаеш?

— Ще му кажа, че се е появило нещо спешно по женската част.

— Какво?

— Чу ме.

— Изобщо не те разбирам — протестира Бети. — Какво означава това?

— И аз не знам — но познавам Слоу и, повярвай ми, той няма да попита.

Затвори, стисна зъби и позвъни на Слоу в Сан Диего. За нейно голямо облекчение го нямаше, така че тя остави съобщение: