Джон Кейс - Синдромът

Той спря колата, слезе и се вгледа напрегнато. Ейдриън също слезе и застана до него. Въздухът беше свеж, наситен с мирис на море, чуваше се и тътенът на прибоя — брегът беше съвсем наблизо.

— Сменили са името — отбеляза Ейдриън. — Това отговаря на единия въпрос. Някои си Джил са я купили.

— Не — поклати глава Дюран.

— Какво?

Той постави ръка на челото си и затвори очи — спомняше си нещата, които не виждаше тук: просторната веранда, широките дървени стъпала към предната врата, капандурите на втория етаж. Опита се да разбере как е възможно къщата на спомените му да се е променила толкова, за да заприлича на тази пред него: тясна сграда с две стъпала, без веранда, без капандури. Нямаше хортензии, нито редички от бели камъни, където да крият ключа.

— Не — повтори той.

По предложение на Ейдриън обикаляха улиците на Бетани почти час. Може би бе сбъркал адреса. Може би къщата е била разрушена. Може би. Опитваше се да съпостави къщата с пейзажа, но не се получаваше. „Плажен рай“ беше просто една измислица.

— Боже — каза Ейдриън, когато спряха да пият кафе и тя огледа смачканата тенекия, в която се бе превърнала задницата на колата.

— Застраховала съм я за катастрофи по петнайсет долара на ден. — Тя се изсмя нервно.

— Ще ви покрия разходите.

— Няма нужда. — Тя поклати глава. — Кредитната ми карта ще свърши работа. Само че ще трябва да изпишем тонове хартия.

Влязоха в кафе „Мечта“ и се оказаха в центъра на вниманието на неколцината ранни посетители.

— Боже, какво ви се е случило? — попита келнерката, като видя засъхналата кръв до ухото на Ейдриън.

— Ударих се — отвърна тя и тръгна към дамската тоалетна.

Дюран седна да я изчака пред чашата кафе с мляко. Вече разбираше, че нещо не пасва — че той не е този, за който се мисли, че спомените му не са негови. Или поне не бяха истински, дълготрайни спомени.

Но миналата нощ беше истинска — бе сигурен в това. Беше сигурен, защото го болеше на много места. Боляха го ребрата, беше си прехапал езика и сега му бе трудно да говори. И не само това: спомняше си ясно звука от счупването на врата, когато бе изритал противника си — това не се бе родило във въображението му.

Шумът беше реален също като болката, от която не можеше да се отърве. Всичко това трябваше да е истинско.

А „Сидуел“? Беше ли учил в „Сидуел“ — или бе отишъл само на събирането? Защото беше сигурен, че бе присъствал на събирането — можеше да си припомни любезните поздрави, да види как Адам Боумън се навежда към табелката с името му. Да, той си спомняше училището, но дали училището го помнеше? Едва ли.

— Свърших им всичките салфетки — каза Ейдриън, докато сядаше до него. Косата й беше влажна, но засъхналата кръв беше махната.

— Трябва да ви види лекар — каза Дюран.

— Нищо ми няма — поклати глава тя. — Трябва ми само един шал.

По предложение на Ейдриън отидоха до фирмата за недвижими имоти „Хикман“ и попитаха за вила на име „Плажен рай“, собственост на семейство Дюран. Агентката каза, че е израсла в Бетани и познава всички — но не си спомняше някога тук да са живели Дюран, а и беше сигурна, че наоколо няма вила, наречена „Плажен рай“.

— Сигурна съм. Но и аз не съм безгрешна — каза тя и им предложи да погледнат в компютъра.

— Дори вилата да се поддържа от „Конър“ или някоя от другите фирми, трябва да е описана тук — каза тя.

Но не беше.

— Какво ще кажете за други вили? — попита тя. — Много са добри за това време на годината. И наемите са ниски. Няма ли да си изберете някоя?

Дюран понечи да си тръгне, но Ейдриън го изненада.

— Разбира се — каза тя, като му хвърли съучастнически поглед. — Нещо не много голямо, не много скъпо, и да има телефон.

Агентката зачука по клавиатурата и огледа възможностите.

— Мога да ви настаня на една пряка от плажа — две спални и кабелна телевизия.

— Колко? — попита Ейдриън.

— Триста и петдесет долара седмично.

Дюран се отпусна на стола и вяло заслуша как Ейдриън урежда договора. Лицето му бе неподвижно, тялото му не помръдваше — по същия начин можеше да застане и над пропаст. Струваше му се, че колкото повече разбира за себе си, толкова по-малко знае. Колкото повече търсеше, толкова по-малко намираше. Сега седеше в някаква фирма за недвижима собственост, във въображаемия декор на въображаемото си детство, и му се струваше, че цялата перспектива — цялостното му отношение към света и самия себе си — се плъзга към някаква губеща се в безкрая точка, от която няма връщане или поне той не можеше да разбере как да се върне.