Джон Кейс - Синдромът

Шоу беше петдесет и седем годишен, възпитаник на университета „Еразъмъс Хол“, на колежа в Бруклин и медицинския университет в Йейл, където бе специализирал невробиология и психиатрия. Снимката показваше очевидно гениален човек с рошави вежди, облечен в пуловер с обърната яка и спортно яке. Според написаното Шоу беше „шеф на научните изследователи“ в Центъра за невробиология и изучаване на паметта към Колумбийския университет, а също така известен преподавател във факултета по психиатрия на медицинския факултет. Беше редовен сътрудник на „Ню Ингланд Джърнал оф Медисин“, беше писал и статии за популярни списания като „Харпърс“ и „Атлантик“.

Всичките му статии бяха събрани в Нексис и тя ги изтегли на един диск, после прекара около час в четене за откритата и скрита памет, за когнитивните разстройства, за хипнозата и за ролята на хипоталамуса в късата и дълга памет.

В материалите нямаше нищо особено.

После се задълбочи в делото „Брустър“, което подробно бе тълкувано в един брой на „Американ Лойър“.

Шоу беше свидетел от страна на защитата. Проблемът беше с „натрапчивите“ спомени на госпожа Брустър за предполагаемото насилствено държане на съпруга й — поведение, което не бе доказано.

При разпита, воден от Сократес Нелсън, Шоу трябваше да обясни връзката между учебния процес и запомнянето. Според невробиолога спомените бяха по-скоро динамични, отколкото статични и имаха физиологична основа. С други думи, те се променяха и това ставаше и на физическо, и на клетъчно равнище.

„Ако това не се случва — бе казал той пред съда, — ние не бихме могли да научим нищо ново.“ Шоу привеждаше примери и бе обяснил съвсем популярно как изглежда обучението да се удари правилно една бейзболна топка. Тази задача изискваше най-малко три вида памет — двигателна, зрителна и памет за последователните действия — всяка от които заемаше различно място в мозъка.

Повечето хора никога не постигат добри резултати при удрянето на бейзболна топка. Но дори и най-ограниченото и скромно умение изисква повторяеми опити, усилия, като последният опит прилича на предишния. В това се състои цялото физическо обучение — усъвършенстване на техниката със стимулиране. И основното бе, че при всеки нов опит да се удари топката се променя и неврологичната рамка на самата памет. Когато новакът уцели топката, съответните неврони кодират информацията като успешен опит. По този начин закодираните данни се превръщат в шаблон за всички бъдещи удари.

„Разбира се, това е най-общо казано. Спомените се променят от новите преживявания. Ние разбираме това на едно вътрешно равнище — бе свидетелствал Шоу, — но това, което не можем да разберем, е, че същият механизъм, който ни дава възможност да учим — тоест, който ни позволява да променяме паметта — ни кара понякога да помним миналото по един дефектен, неправилен начин.

Когато със съпругата ми си припомняме споделено събитие — концерт, спорт, пътуване — ние рядко си спомняме едно и също събитие по един и същ начин. Чрез един процес, наречен «захвърляне», споменът ни за концерта е повлиян от спомените за други концерти, включително и такива, които сме гледали по телевизията или на филм, дори и концерти, за които само сме чували . И всички тези спомени «споделят» подробности помежду си — и така спомените ни за един следобед в «Линкълн Сентър» са променени от документалните филми, които сме гледали за Уудсток, и също от това, което сме чели за Вагнер — да не споменавам и мечтата да слушаме концерт в «Ла Скала».

Механизмът действа по следния начин: всеки спомен е свързан посредством невронни магистрали с всички останали. Но няма и двама души с еднакви преживявания, всеки от нас има уникална матрица на спомените и нервните връзки. Тоест, когато аз и съпругата ми посещаваме един концерт, ние имаме подобни, но различни преживявания — и подобни, но различни спомени за същото събитие. И не само това: след като спомените са предмет на постоянна еволюция, спомените на съпругата ми за този концерт един ден биха могли да бъдат напълно непознати — поне за мен.“

След възражения на адвоката на обвинението Шоу бе цитирал различни експерименти, засягащи свидетелствата на очевидци — трудовете на Елизабет Лофтъс и други автори. Тези изследвания разкриваха, че макар и мнозина — обикновени хора, лекари, адвокати, дори психиатри — да са склонни да вярват, че „паметта“ е нещо като преглед, реалността всъщност е съвсем различна. На практика „паметта“ представлява възстановка на събитието в ума ни. Звучи като „да сееш на корена му ряпа“, беше казал Шоу, но „разликата не би могла да бъде описана по-задълбочено“.