Джон Кейс - Синдромът

„Къртис? Обажда се Ейдриън Коуп. Много съжалявам за тази сутрин, но… имах спешен случай, нещо… нещо женско и, сега… всичко вече е нормално. Ще прехвърля датата за показанието за първата следваща възможност. Ще се опитам да се свържа по-късно. Дочуване!“

После се обади на Бил Фелоус, който, за нейно учудване, не бе научил нищо за сутрешната издънка.

— Току-що влизам — каза той. — Какво има?

— Помниш ли онзи случай с бракоразводното дело, по което стажувахте с Нелсън?

Той се замисли за момент, после каза, че не си спомня.

— Мисля, че беше дело за развод. Човекът работеше за някаква застрахователна агенция…

— А, имаш предвид делото „Брустър“?

— Именно!

— Да, то беше нещо повече от бракоразводно дело. И какво те интересува?

— Имахте един експерт — някакъв психиатър. Знаеше много за паметта.

— Да, помня.

— Как се казваше?

— Рей Шоу! Страхотен експерт.

— Знаеш ли къде бих могла да го намеря?

— Последното, което знам, е, че преподава в Колумбийския медицински университет.

— А добър ли е? — попита тя. — По въпросите на паметта?

— Нали ти казах — страхотен. Той я е измислил тази наука.

— Окей — засмя се тя. — Но често ли се явява в съда?

— Искаш да кажеш да го повикаш като експерт към някое дело? — Сега беше ред на Фелоус да се изсмее.

— Да.

— Не мисля, че ще успееш. Досега е свидетелствал само по делото „Брустър“, и то, защото онзи тип му бе състудент.

— Значи е сериозна работа — каза Ейдриън.

— Абсолютно. Изчакай. Ще ти дам телефонните му номера.

Ейдриън ги записа, благодари му и си казаха „довиждане“. Зад вратата избухна телевизионен смях и секна. Какво трябваше да каже на Шоу? И какво очакваше от него?

„Аз съм с един доктор, който мисли, че е психиатър — но не е. Той е лекувал сестра ми, която се самоуби, и оттогава някой се опитва да ме убие — мен, или може би нас двамата, не съм сигурна. Както и да е, той не е този, за когото се представя (онзи също е мъртъв), и се надявам, че бихте помогнали да възвърне паметта си, за да разберем какво става, а също и за да мога да заживея отново нормално.“

Щеше да я изслуша и след това щеше да звънне в психиатричната болница в Белвю. „Обади ми се една луда…“

Тя обърна нова страница в бележника си и в най-горната част на листа написа: „Шоу“. После добави: „Адвокати — Фелоус — делото «Брустър»“.

Въздъхна. Щеше да е добре, ако знаеше повече за делото „Брустър“. Щеше да изглежда, че е свързана по някакъв начин с делото. Трябваше да погледне в „Нексис“ и да разучи нещата.

Лаптопът на Ники беше в колата. Всичко, което й трябваше, за да се добере до уебсайта, съдържащ пълния текст на повече от пет хиляди вестници и списания от двайсет години, беше абонаментният код на фирмата и паролата. Тя ги знаеше наизуст. Всички ги знаеха. Абонаментният код беше 1-СЛОУ-1, същият като автомобилния номер на Къртис. Паролата беше правонарушения — една от малките шегички на шефа.

Тръгна да вземе лаптопа и мина през всекидневната; Дюран все така лежеше на дивана, втренчен в телевизора.

— Обичаш ли да гледаш телевизия?

Той сви рамене.

— Ами… да.

Беше отпуснат, без никакъв тонус, почти заспал. Странно. Ейдриън се сети за есето на Гертруд Стайн за Америка (или беше само за Бъркли?) — тя твърдеше, че тук няма тук. По същия начин изглеждаше и Дюран пред телевизора. Него го нямаше в него.

Измъкна лаптопа на сестра си и седна на кухненската маса. Първото нещо беше да изпрати паметната записка за Макелигът на Бети и Слоу, като я прикачи към един кратък имейл — по този начин те може би щяха да разберат, че не бяга от отговорност, а наистина си има проблеми.

Потърси в джобовете на чантата външен модем, но откри само пакетче дъвка „Орбит“, две розови шноли и малко шишенце с хапчета. Нямаше нито име и номер на лечебния препарат, нито име на лекаря. Пишеше само:

„№1

Никол Съливан

Да се взима според предписанието“.

Отдолу Ники бе надраскала: „Плацебо №l“. Какво значеше това? Тя отвори бурканчето. Хапчетата бяха капсули, пълни с кафяв прах. Нямаха фармацевтичен знак, нито някаква марка. Какво беше това? Витамини? Може би. Но не приличаше на шишенце за витамини. По-скоро изглеждаше като лекарство. А „Плацебо №1“? Това някаква шега ли беше?

Тя сложи шишенцето до компютъра и реши по-късно да го покаже на Дюран. Но първо: Нексис.

Откри модема в един от джобовете на калъфката и го включи. После влезе в Нексис-Лексис с кода и паролата на фирмата. Уебсайтът вървеше много бавно и за да намери историите, които търсеше, й трябваше повече от половин час: откри профил на доктор Шоу в „Ню Йорк Таймс“, няколко негови статии за паметта и информация за бракоразводния процес „Брустър“.