Джон Кейс - Синдромът

— Семейство Дюран не са били ваши родители.

— Но са взели името Дюран.

Тя се загледа навън притеснено.

— Спомням си толкова много… — Той като че ли говореше повече на себе си, отколкото на Ейдриън. — Спомням си къде пазехме ключа, под третото бяло камъче от редицата покрай алеята. Спомням си и старото „Монополи“ — държахме го на плажа. Една година загубихме няколко от къщичките и майка ми побесня. Беше любимата й игра. — Той се усмихна. — И обикновено повтаряше: „Ще трябва да взема вместо тях някакви камъчета“. Като че ли беше нещо ужасно.

Пътуваха през равната обработена земя на полуостров Делмарва към хоризонта — невидимата линия между черната земя и още по-черното небе. Край тях изненадващо изникна някакъв силоз, наоколо се виждаха и метални напоителни тръби, разпръснати по полето. На всеки няколко километра минаваха покрай павилиончета, необитаеми през зимата, с изписани на ръка обяви: „Насам! Пуканки! Сладки!“

Стигнаха до кръстовище с две табели: на север към Риобот и на юг — към Оушън Сити. Дюран се поколеба за посоката.

— Тръгнете по 113-а — каза Ейдриън.

— Но…

— Повярвайте ми — каза тя. — Живяла съм наблизо, нали помните?

— Не — намръщи се Дюран.

— О, вярно — отбеляза тя саркастично. — Разказвали са ви за Юга. Къде беше? В Алабама?

— В Южна Каролина.

— Завийте наляво.

След четиридесет и пет минути минаха през Дентън, Делауер, почти покрай къщата, където навремето бяха живели Ейдриън и Ники — паянтово ранчо с навес за кола, направен от пластмасови плоскости, и пощенска кутия, изрисувана с ярки цветя. В предния двор имаше две дървета с добре оформени еднакви корони.

След половин час стигнаха до предградията на Бетани Бийч. Розовата зора вече бе изпълнила хоризонта. Дюран се вълнуваше все повече — щом застанеше пред крайбрежната вила, миналото щеше да се върне. Съвсем логично. И щеше да покаже на Ейдриън белите камъни покрай пътеката и банята на двора, и малката градинка. Къщата може и да се беше променила, но не и тези неща. Беше сигурен.

Скоро той каза:

— Идва знакът за Бетани Бийч! — И след минута завиха покрай безвкусната табела, бележеща отклонението от магистралата, и той видя продълговатото лице на индианец, изрязано в дървото, и изпита чувството, че вижда стар приятел. С носталгия си спомни как, когато — като момче — се прибираше с баба си, на това кръстовище изпълваха колата с бойни викове.

— Кога за последен път сте били тук? — попита Ейдриън.

— Не знам… — Той се замисли. — Бях още дете.

Улицата свършваше със стълби към плажната ивица и Дюран зави наляво по пътя успоредно на брега.

— Къде бихме могли да отседнем тук? — попита Ейдриън. — Искам да кажа, ако не си спомняте кога сте били във вилата за последен път, тя вече сигурно не принадлежи на семейството ви.

Разбира се, тя имаше право, но той не знаеше какво да каже — и това беше странно дори за него. Никога не бе мислил за крайбрежната къща. Колко голяма беше? И беше ли негова? Би трябвало, но не беше сигурен. Никога не си бе задавал този въпрос. Сега обаче се замисли: не, не бе идвал тук след смъртта на родителите си. Спомените му от това място бяха от съвсем ранна възраст. Игра на топка, „монополи“ и скокове във вълните.

„Всичко ще е наред — помисли си Дюран, — само да я зърна.“

Някои от къщите, покрай които минаваха, бяха нови, построени на здрави колони, за да са защитени от ураганите. Бяха много по-просторни от старите вили, с елегантни тераси на няколко нива. Във вятъра плющяха флагове — фенери, раци, слънчогледи, танцуващи индианци. Новите къщи не му бяха познати, но всичко друго беше така, както си го спомняше, дори и знаците за частна собственост пред всяка отбивка и табелите за даване под наем. Хората предлагаха вилите през цялото лято, освен когато самите те не идваха на почивка. Опита се да си спомни дали семейството му прекарваше цялото лято тук, но не можа.

— Е? — попита Ейдриън.

— Какво?

— Попитах ви…

— Не знам — каза той разсеяно. — Не знам какво се е случило с „Плажен рай“ след като родителите ми починаха.

— Но би трябвало…!

— Просто искам да погледна — настоя той. — Освен това къщата е тук, зад ъгъла.

Зави по Трета улица и започна да брои номерата.

— Едно — тринайсет. Едно — единайсет. Петата къща, наляво. Правилно… тук трябва да е.

Беше стара паянтова вила. Знакът, закачен на стълба до отбивката, потреперваше под напора на вятъра.

„Гнезденцето на семейство Джил“