Джон Кейс - Синдромът

Беше „Меркюри кугуар“, паркиран на петнайсетина метра зад доджа. Колата беше празна, или поне така изглеждаше; после той забеляза огънчето на цигара и пое дълбоко дъх.

— Сега какво? — попита Ейдриън.

— Не знам. Колко души бяха?

— Мисля, че двама.

— Дайте ми ключовете — каза той с въздишка.

Тя му ги подаде.

— Те не знаят в коя стая сме — нито че сме заедно.

Той стоеше до завесата и гледаше надолу. После каза:

— Вижте: предполагам, че единият тип в момента е на рецепцията и разпитва за нас. И ако е същият, когото срещнахме вчера — онзи якият — мисля, че служителят ще му каже всичко, което иска да знае.

— И какво ще правим?

— Това е най-трудната част — отвърна той. — Нямам представа, майната му.

Ейдриън изпъшка.

— Съберете си багажа — каза той. — Ако се измъкнем оттук, ще ви трябва нещо за преобличане.

— Ако?!

Погледът му беше замислен и твърд.

— Да, ако.

Тя измъкна найлоновата торба от кошчето за боклук, отиде в банята и събра всичко от полицата. После нахвърля дрехите си отгоре и застана до вратата, очаквайки нареждането на Дюран. Или неговото предложение. Или това, което щеше да направи.

— Той е — обади се накрая Дюран.

— Кой?

— Якият тип — отвърна той. Очите му бяха вперени в паркинга. — Току-що излезе от вратата.

— Какво прави?

— Вика и другия. — Внезапно се обърна към нея. — Трябва да изчезваме.

— Защо?

— Защото тръгват насам.

Излязоха от стаята и Ейдриън инстинктивно тръгна към асансьора, но Дюран я хвана за ръкава, дръпна я към стълбището в дъното на коридора и рязко отвори вратата. Откъм асансьора се чу мелодичен сигнал и те затичаха надолу по стъпалата.

Изведнъж Ейдриън се сблъска в нещо много голямо — някой, който се качваше нагоре със същата скорост, с която те слизаха.

— Кучка! — Якият тип я сграбчи с две ръце и я запрати към стената. Тя си удари гърба и главата, изохка и се свлече на пода. В следващия момент Дюран замахна и удари типа зад ухото. Той залитна, а после с животински рев се хвърли към терапевта, като че ли онзи беше тренировъчен чувал, закачен на железните перила. Ударът беше страхотен и Дюран се преви от болка, но истинската агония беше в устата му, защото си прехапа езика. Усети вкуса на кръвта — само за миг, защото в следващия Мечката го удари в челото и главата му звънна.

Дюран се изтъркаля наляво и инстинктивно контраатакува, но без успех — противникът му провря месестите си ръце под мишниците му и натисна врата му в двоен нелсън. Дюран беше във форма, но не можеше да направи нищо — мъжът беше с двайсет и пет кила по-тежък, много по-здрав, а също и много бърз.

После се случи нещо странно. Без да мисли, Дюран се присви, свирайки глава между коленете си, толкова бързо, че Мечката прехвръкна през раменете му. Това беше съвършено движение на борец и лекотата, с която го изпълни, изненада Дюран почти толкова, колкото и жертвата му. „Откъде съм го научил?“ — запита се той, докато тилът на Мечката с трясък се удари в циментовия под.

Той остана за момент зашеметен. Дюран трескаво се оглеждаше за нещо, с което да го халоса. Но нямаше нищо. После Мечката бавно се надигна на ръце и колене и почна да се изправя. Дюран ужасен отстъпи крачка назад, после го изрита с пета в брадата и пречупи врата му с пукот, приличащ на пистолетен изстрел.

Всичко утихна, остана само шумът от задъханото дишане на Дюран. Ейдриън лежеше в ъгъла на стълбищната площадка и хлипаше.

Дюран приклекна до нея, сложи ръка под главата й и опипа мократа й от кръв коса.

— Полека — каза той и внимателно я вдигна да седне. — Трябва да тръгваме.

Тя с усилие се изправи — държеше се за ръката му, като че ли беше спасителен пояс.

— Къде са ключовете? — попита той.

Тя кимна към торбата, където беше сложила ръчната си чанта и другите си неща.

Той бръкна в нея, отвори чантичката и извади ключовете. После я поведе по стълбите към мецанина и през фоайето. На рецепцията нямаше никого, нямаше и охрана на входа.

— Къде е другият? — попита Ейдриън, като видя, че всичко е пусто.

— Търси си приятеля — каза Дюран. — Хайде.

Излязоха в свежия нощен въздух и бързо се спуснаха към колата. Дюран пъхна ключа, запали мотора и каза:

— Сложете си колана.

— Какво?! — попита Ейдриън и го погледна невярващо. — Тръгвайте!

Той поклати глава, форсира още повече колата и викна:

— Коланът! — После издърпа собствения си и го закопча.

— Но…

Дюран не я слушаше. Беше се обърнал и гледаше през задното стъкло.