Джон Кейс - Синдромът

— Аз работя и в неделя.

Дюран изключи телевизора, седна и я загледа напрегнато.

— Някакви хора се опитват да ви убият! Не бива да се появявате на работното си място.

— Трябва.

— А ако ви проследят дотук?

— Трябва да наблюдават цял ден офиса, за да видят дали евентуално ще се появя — освен това апартамента ми също, защото би било по-вероятно да се появя там. Особено в неделя. Така че… няма страшно. Все пак не ни преследва КГБ.

— Откъде знаете?

— Много смешно — усмихна се тя.

— Няма ли да се откажете? — попита той.

Тя поклати отрицателно глава.

— Тогава искам да ми звъннете, когато стигнете и когато си тръгвате. Съгласна ли сте?

Тя кимна.

Колата под наем беше зелен „додж“ металик, съвсем нова — още миришеше на смазка. Ейдриън се насочи на север по магистралата „Шърли“, покрай военноморския „Кънтри клуб“. Сега дъждът беше слаб, но влагата беше ужасна, а в колата нямаше нищо, с което да изтрие предното стъкло, така че тя час по час го бършеше с ръка.

Но това не я безпокоеше. Умът й беше другаде. Мислеше си, че Дюран е прав за отиването й на работа. Най-умното и сигурно нещо беше да се скрие за няколко дни и да се обади, че е болна. Но не можеше да го направи. Слоу нямаше да го разбере. И ако трябваше да обясни — ако трябваше да му каже какво се е случило — сигурно щеше да стане още по-лошо. Във фирмата не стреляха по адвокатите. Ако се случваше, не ги взимаха за партньори.

И все пак не беше изплашена. Напротив, беше бясна — и така се чувстваше от много време.

Проблемът със страха беше, че той изтощаваше. Бе научила това още от дете. Години наред беше живяла в състояние на почти постоянна тревога. След като баба им почина, я беше страх, че никой няма да се грижи за тях. След това имаше поредица от приемни семейства и междинни периоди без „грижи“ — тогава се появяваше страхът да не ги бият, да не им се карат, да не ги обиждат, пренебрегват или тормозят. Дори и социалните работници я плашеха с дълбокомислените си въпроси, чието значение и последствия тя не можеше да разбере. Това, че не знаеше правилните отговори, беше ясно от разочарованието, пробягващо през очите им, от замислените усмивки, от същите въпроси, повтаряни по друг начин. Веднъж ги бе подслушала като говореха за интересите на някакво семейство да осинови „по-малкото дете“ — нея, и се беше изплашила до смърт. Седмици след това не изпускаше Ники от погледа си, ужасена, че могат да ги разделят.

Но това бяха остри страхове, те възникваха и изчезваха на базата на всекидневието, като приливи и отливи. Имаше и друг вид страх, който беше хроничен и непроменлив, приток на адреналин, дължащ се на тревогата, че каквото и убежище да намерят двете с Ники, то може скоро да изчезне.

Не беше изненадващо, че след време капацитетът й да бъде плашена се смъкна към нулата — това беше по времето, когато двете с Ники бяха настанени в семейството на Дек и Марлина. Поведението на Ейдриън се промени от напрегната жизненост в някакъв вид тъпа покорност (прочутото „автоматизиране“, определено от госпожа Дънкирк). Години по-късно, вече беше студентка втора година, тя можа да види досието си по закона за свободата на информацията. Тогава прочете редица предположения за това какво „не е наред в нея“: разстройство на привързаността, липса на възбуда, потисната самоличност. Диагнозата се променяше от един социален работник към друг. Истината беше, че тя не страдаше от никое от тези неща — това, което „не беше наред“ с нея, беше съвсем просто: беше се уморила да се съпротивлява.

Джорджтаун дремеше в унил, дъждовен ден. Тя мина бавно по Кей стрийт — оглеждаше паркираните коли. Нямаше нищо необикновено в тях. Така че паркира на улицата, а не в подземния гараж, където трябваше да се плащат дванайсет долара за първите три часа.

До офиса имаше само една пряка, но когато влезе, вече беше мокра. Отби се в дамската тоалетна и подсуши мократа си коса с хартиени кърпи. Роклята й също беше мокра, но нямаше какво да се направи — е, поне заради цвета не й личеше много.

Мина покрай миниатюрния офис на Бет и видя, че е залегнала здраво над материалите — тракаше бързо по клавиатурата на компютъра, принтерът плюеше листи, а в същото време тя разговаряше и по телефона. Ейдриън тупна по вратата и Бети се обърна и махна с ръка за поздрав, веждите й се вдигнаха нагоре, устата й произнесе едно мълчаливо „Здрасти!“.

Ейдриън седна пред бюрото си и включи компютъра. Докато чакаше да се появят иконите на монитора, отвори чекмеджето за досиетата — там държеше котлонче и бурканче нескафе за спешни случаи. Отиде до чешмата да напълни чайничето и когато се върна, видя, че Бети я чака.