Джон Кейс - Синдромът

— Де Гроот.

— Имате ли файл за Де Гроот?

— Разбира се.

Тя пробяга по клавиатурата и компютърът избра файловете в директорията „Де Гроот“. От един поглед разбраха, че всичките са променени на 14 ноември около три през нощта. Въпреки очевидното Ейдриън извика Де Гроот 13 само за да види — както при файла в директорията Съливан, че всичко се състои само от цифрата 1, повторена хиляди пъти.

— Нощес някой е изчистил тези файлове — въздъхна тя. — И то само текстовите ви файлове.

— Как? — Дюран не можеше да повярва.

— Не е сложно. — Ейдриън сви рамене. — Обзалагам се, че ако се върнете в „Програма“, ще видите малък файл с хитроумно име като… „Изтриване“ или „Горене на текст“.

— Шегувате се.

— Изобщо не се шегувам.

— Някой е вкарал програма…

— Всеки може да си я смъкне от хакерски сайтове — каза тя и измести стола си назад.

Дюран тихо проклинаше.

— Но информацията е все още там — настоя той. — Тя не може да изчезне.

— Не може ли? — попита Ейдриън и вдигна вежди.

— Не може — каза той. — Това е като реалната памет. Дори и при амнезия това е само въпрос на възстановяване. Данните от този диск са някъде. Всичко, което е променено, е задраскването на адресите.

— Това не е заличаване на адресите — обясни му Ейдриън. — Те са променили данните в тях в поредица от единици. Това е съдържанието им сега. Това ви казват. — Тя отново погледна екрана и каза с надежда: — Освен ако нямате резервни файлове?

— Тука — каза Дюран и отвари чекмеджето от лявата страна на бюрото. Вътре имаше само химикалки, моливи, ножици, кламери и празни листове. — Искам да кажа, че бяха тук.

Ейдриън надзърна в кошчето за боклук до бюрото.

— Да не е това? — попита тя и вдигна един зипдиск, който някой бе смачкал като бирена кутия.

Дюран погледна надписа и изруга.

— Казахте, че имате и касети — напомни му Ейдриън.

Дюран кимна.

— Къде ги пазехте?

— Не съм — изпращах ги по пощата до… — Внезапно той примигна и изстена. — Олеле…

— Какво има?

Дюран бръкна в джоба на сакото си и извади касета, надписана „Де Гроот 34“. — Трябваше да я изпратя, но… всичко се обърна с краката нагоре.

— Тази единствената ли е, която имате?

Дюран кимна.

— А какво е това ? — попита Ейдриън и посочи един апарат до компютъра.

— Телефонен секретар — каза той и натисна с пръст бутона „превъртане“.

Първо бавно, след това по-бързо лентата започна да се пренавива, издавайки висок и кух виещ звук, който напомни на Ейдриън за едно от превъплъщенията на Ники в робот. Накрая той натисна „стоп“ и се чу високо „щрак“.

— Който и да е бил, говорил е дълго — отбеляза Дюран и натисна бутона „възпроизвеждане“.

В началото се чу само пращене, последва мъжки глас, тих и доверителен. „Здравей, Джеф… Имам съобщение за теб — така че е важно да внимаваш, окей? Това е за теб. Остави всичко и слушай внимателно…“ Последва секунда тишина и после от апарата се надигна трептящ шум, като че ли бе ударен камертон. Сигналът се повиши, намаля, отслабна и запулсира, като че ли все повече се приближаваше, после се отдалечи, за да се върне отново.

Озадачена от необичайния шум, Ейдриън се вслуша в машината, като се опитваше да разбере какво означава този звук. Но не беше възможно — машинен шум, лишен от смисъл, с неизвестен произход. След малко се отказа и се обърна раздразнена към Дюран.

Той се бе променил изцяло.

— Джеф? — Никога не му бе казвала така и сега това й се стори странно. Той не я забеляза. Остана неподвижен, погълнат от сигнала, леещ се от телефонния секретар. Ейдриън го задърпа за ревера и го повика пак, но пак нямаше реакция.

— Това сигурно е факс — обясняваше му тя и го дърпаше за сакото. — Да се махаме оттук.

Дюран отново не реагира — бе започнал да трепери. На устните му изби пяна.

— Какво ти става? — възкликна тя и отстъпи; гласът й беше забързан шепот. Бе изплашена и се опитваше да го дръпне от бюрото, но нямаше как. Беше неподвижен, вкаменен, колона от камък, висока метър и осемдесет. — Хайде — помоли му се тя, — да тръгваме!

Но той не бе в състояние нито да я види, нито да я чуе — това беше очевидно. Зениците му бяха разширени, ирисите се бяха стеснили, като че ли беше тъмна нощ в тъмно мазе, а не десет сутринта в неговия кабинет.

Треперенето му се засили и той започна да се клати. И изведнъж Ейдриън поразена забеляза, че от ноздрите му потича кръв и капе по ризата му. Знаеше какво да направи, апаратът беше пред нея — но нещо лошо се бе случило с краката и ръцете й. Като че ли се намираше в някакъв вихрен кошмар, парализирана от призрака на нещо, което се промъкваше към нея от тавана.