Джон Кейс - Синдромът

— И колко прави това? Хиляда и петстотин месечно?

Дюран се намръщи. Започна да диша трудно. След момент само кимна.

— А вашият апартамент струва много повече от това! А какво харчите за храна?

Дюран взе дистанционното и го насочи към телевизора. Докато Ейдриън го гледаше, той прескачаше от канал на канал. Шоу. Филм. Дискусия.

Накрая щракна дистанционното и го остави.

— Вие не може да живеете с парите, изкарвани от двама пациенти, докторе — просто не можете!

— Двама пациенти е добре — увери я Дюран. — Дори е много добре.

Тя впери поглед в него. Това беше съвсем същото, което й каза и докато пътуваха с таксито към полицейския участък. Тя се наведе към него и прошепна:

— Вие не може да живеете с двама пациенти!

— Защо да не мога? — отвърна Дюран. — Двама пациенти — това е нормално, това е много добре. — Но изглеждаше смутен от думите си. Намръщи се като че ли искаше да прогони нещо от съзнанието си. После лицето му се проясни, напрежението му изчезна.

— Освен това имам и мои пари. Родителите ми имаха застраховка.

Тя седна до него на леглото.

— Правилно — каза тя. — Вашите родители.

— Какво?! — Той я погледна стреснато.

— Дори и ако е вярно — каза тя, — двама пациенти въобще не представляват лекарска практика, нали така? Искам да кажа — какво правите през останалото време?

Със сподавен стон Дюран скочи и отиде до прозореца. Стоя дълго там, потънал в мисли. Ейдриън го наблюдаваше. Накрая затвори очи и притисна челото си до студеното стъкло. Стоя така десет или петнайсет секунди, после се обърна към нея с извиняваща се усмивка.

— Двама пациенти са нещо нормално — каза той. — Двама пациенти са много добро постижение.

Тя не можеше да спи с Дюран в една стая. Макар че й бе спасил живота, с него очевидно нещата не бяха в ред. Пристъпите на паника и автоматизираните отговори като на робот, фалшивата самоличност… Беше затънал много. И като знаеше това, можеше да си представи този иначе симпатичен и общителен тип да крачи тихо по някоя тъмна уличка посред нощ. Неволно го сравни с Антъни Хопкинс — как само безизразно повтаряше внушената му мантра, че двама пациенти били нещо нормално…

Но нямаше и къде да се дене. Апартаментът й не беше вече неин, не и след нахлуването там. Който и да беше, можеше да дойде отново, когато си поискаше. Полицията нямаше да го спре.

Седна в креслото до прозореца и започна да чете — от време на време задрямваше, после се събуждаше стреснато и отново се унасяше. Полека-лека зората се показа зад магистралата и превърна паркинга в голяма ярка плоскост.

Тя се изправи, плесна ръце и подръпна завивката на Дюран.

— Да тръгваме!

— Какво? — Дюран примига срещу нея. — Колко е часът?

— Шест и половина!

— Господи! — изстена той, обърна се и се зави презглава.

— Хайде — настоя Ейдриън. — Искам да отидем до апартамента ви.

Още замаян от съня, Дюран седна и разтърка очи.

— Сигурна ли сте, че е умно?

— Полицията скоро е била там. Мисля, че можем да погледнем в компютъра ви.

Дюран кимна, полузаспал. Накрая стъпи на пода, приглади косата си и рече:

— Само да се облека.

— Мислех си за това, което се случи — каза Ейдриън. — Как са разбрали, че Бонила и аз сме там?

Дюран изпъшка и се наведе да си обуе чорапите.

— И какво смятате?

— Че телефонът ви се подслушва. Или пък че вие… сте им съобщили, че идваме.

— Не съм казвал на никого. — Дюран се намръщи, прозя се и поклати глава, за да прогони окончателно съня.

— Казахте, че единият мъж ви изглеждал познат — напомни му Ейдриън.

— Да, но това беше само… Така, между другото. Като че ли съм го срещал по улицата или нещо такова.

— Но…

— Защо пък някой ще ми подслушва телефона? — попита Дюран.

— Искате ли да ви отговоря? — Ейдриън го погледна в очите.

— Да — Дюран кимна, изненадан от въпроса й.

— Защото около вас става нещо.

— Какво? — Челото му се смръщи.

— Не знам — отвърна Ейдриън.

— Може би сте права… — Той замълча. — А може и да грешите.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа: вас се опитаха да убият. Вашият апартамент беше преобърнат наопаки. Може би вашият телефон е бил подслушван.

Тя се замисли. В това, което казваше, имаше смисъл. (После отново: „Двама пациенти са нещо нормално, двама пациенти са…“.)

— Повярвайте ми — каза тя, — става въпрос за вас.

Взеха метрото от „Спрингфийлд“ до станция „Кливланд Парк“ и излязоха на няколко крачки от „Старбък“. Оттам до „Кулите“ имаше само пет минути ходене.