Джон Кейс - Синдромът

— Какво е „Слоу“? — попита Дюран, като дойде при нея и надникна в списъка.

— Правната фирма, в която работя — отвърна тя. — Сега млъкнете. Мисля. — Пръстите на лявата й ръка помръднаха във въздуха и под името на Дюран тя записа:

„а) биография — полиграф

б) бележки за пациентите

в) компютър

г) пациенти…“

— Аз минах полиграфа — каза й той. Опитваше се да бъде полезен и беше тайно доволен от това, че е на такова важно място в нейния делови списък.

Тя вдигна очи и кимна.

— Правилно, направихте го. Чудя се как.

— Няма никаква загадка — отвърна той. — Това е самата истина.

— Но не е така. Вие не сте Джефри Дюран — дори вие го знаете. Нали сте отишли на гробището.

— Да — каза той, — но… имам теория за това.

— Така ли? — попита Ейдриън. — Бих се радвала да я чуя.

— Окей — каза той и приседна на леглото. — Нещо такова: родителите ми са ми дали името. С него съм израснал. А „Дюран“ е било и тяхно име. Така че ако името е било откраднато — ако е взето от някой гроб или нещо такова — това са направили родителите ми.

Ейдриън се намръщи и се замисли. После попита:

— А защо са го направили?

— Мога само да предполагам — отвърна Дюран. — Може би са били бегълци. — Когато Ейдриън започна да се усмихва на тази възможност, той побърза да уточни: — Имало е много антивоенни движения и бунтове по онова време — може би са били участници в тях. Може би са били от пацифистите или нещо подобно.

Известно време Ейдриън не каза нищо, а после подхвърли:

— Това ли е теорията ви?

— Ами да — сви рамене Дюран.

— А какво ще кажете за колежите, където твърдите, че сте били — „Браун“ и „Уисконсин“?

— Какво да кажа?

— Никога не са чували за вас! — настоя Ейдриън.

— Това е някаква компютърна неразбория — каза Дюран. — Аз съм в списъка на абсолвентите и на двата колежа. Получавам всеки месец писма от тях. Или ме молят да дам дарение, или ме канят да купя тениски с първенци от спортните им отбори. Само дето моите имена са изчезнали от документите.

— И как си обяснявате това?

— Не знам. Може би съм имал глоби от библиотеката. Това е нещо, свързано с администрацията. Но основният въпрос е, че знам къде съм учил. И им писах и ги помолих да изяснят нещата. Така че предполагам, че в последните си писма са поднесли извиненията си. И когато ги получа, ще ви ги пратя по факса. Обещавам.

— Доста интересна теория…

— Скоро ходих на годишна сбирка! — засмя се Дюран.

— Какво искате да кажете?

— Приятелите на „Сидуел“. Това е частно училище.

— Знам какво е „Сидуел“.

— Ами това съм аз. Аз съм квакер.

— И какво? — Ейдриън го погледна войнствено.

— Какво ли? Ами събиране. Какво друго да е?

— Не знам. Никога не съм посещавала такова нещо.

— Страшно беше! — запали се Дюран. — Видях всички.

— Например?

— Бъни Кауфман — отговори той без колебание, — Адам Боумън.

— Това са ваши приятели, така ли?

— Да — каза той след кратко колебание.

Тя като че ли се съмняваше.

— Да, приятели сме — повтори той. — Повечето бяха хора, на които си казвал само „здравей“ по училищните коридори — но не и Адам. Бяхме заедно в баскетболния отбор.

— И той ви позна?

— Да — каза Дюран — Поне така… си мисля.

— Така си мислите ли? — Тя изглеждаше развеселена.

— Всъщност — от гърдите на Дюран се откъсна тежка въздишка, — предполагам, че за тях не бях нещо повече от въздух.

Очите на Ейдриън се разшириха и тя се усмихна.

— Ето, това вече е честно.

Дюран изглеждаше объркан и притеснен.

— Нещо става с мен — съгласи се той. — Знам го. Само че не ми е ясно какво.

Беше изненадана от откровеността му, или от това, което изглеждаше като откровеност. Но вече бе научила от безплатната работа по различни дела, че социопатите могат да бъдат блестящи манипулатори. И може би така трябваше да гледа и на Дюран: като на потенциално опасен клиент, чиято невинност сериозно оставаше под въпрос.

— Бих искала да ви повярвам — каза тя, — но толкова неща не си пасват, че…

— Например?

— Бележките за пациентите ви — каза тя, след като погледна в бележника си. — Досиетата.

— Какво?

— В тях нямаше нищо.

— Мисля, че това беше просто недоразумение.

— Недоразумение? Имаше само по една снимка. И това беше всичко.

— Знам, но… Всъщност всичко беше много притеснително. Искам да кажа, че приятелят ви действаше като Хари Мръсника — може би досиетата са били на бюрото ми. Може би съм работил по тях, когато влязохте.