Джон Кейс - Синдромът

Баба й никога не говореше за дъщеря си и всъщност беше унищожила всичките й снимки. Разговорите за Дий-Дий Съливан бяха забранени. Въпросите за нея винаги я разплакваха, така че Ейдриън свикна от малка да сдържа любопитството си. Но това не важеше за Ники — тя бе неуморна в усилията си да измъкне информация от баба си и това винаги завършваше с разреваването на Ники, с наказание за Ники или с това, че на Ники няколко дни не й говореха. По време на тези сблъсъци Ейдриън беше активно използвана като посредник, като прехвърляше шепнешком съобщения между двете противникови страни: „Баба каза да си измиеш ръцете: време е за вечеря“. (Ники казваше, че ръцете са й чисти.)

Когато баба им почина, Ейдриън беше почти на шест, а Ники на единайсет. Първата двойка, която ги прие, бяха доста възрастни хора, заинтересувани по-скоро от парите, които получаваха заради осиновяването на двете момичета. Незабавно след пристигането им ги остригаха почти до кожа, измиха ги с шампоан срещу въшки и ги сложиха да си легнат в осем. Иначе им се разрешаваше да се къпят веднъж седмично и ги караха да се молят всяка вечер. Ники беше неутешима, че не може да си мие косата по-често, и наричаше приемната си майка госпожа Дънкирк в лицето „стисната кучка“.

Но там, където Ники се възмущаваше или молеше, където вдигаше скандали или обиждаше, Ейдриън правеше каквото й кажат, като се надяваше, че семейство Дънкирк ще забележат какви добри момичета са те. Тогава щяха да поискат да ги оставят при себе си завинаги, което беше много по-добре от непознатото и непредвидимото, което ги очакваше. Така че Ники разхвърляше всичко, а Ейдриън прибираше и почистваше. Оправяше си леглото, а също и това на сестра си с военна точност, миеше чиниите и слагаше масата, без да се оплаква. Междувременно Ники правеше бели, ревеше и караше Дънкиркови да се смеят.

Една вечер, застанала на горния край на стълбата и вслушана в разговорите, Ейдриън ги чу да говорят за Службата за осиновяване на деца.

— По-голямата е наред — казваше приемната й майка, — има шило в дупето, но е мила като цветче. Наистина храбро малко момиче. Другата, по-малката, ме тревожи повече. Малката Тиха стъпка . Никога не можеш да разбереш какво мисли — крие всичко в себе си. Истински автомат.

Следващата сутрин Ейдриън попита Ники:

— Какво е автомат?

— Робот — отвърна Ники и се заразхожда из стаята с изпънати ръце и крака, като ръмжеше, бръмчеше, буташе се и викаше: „Дзън! Дзън!“. Ейдриън се насили да се засмее. Не искаше да казва на Ники, че госпожа Дънкирк я е нарекла робот. Това щеше само да вбеси Ники, а когато Ники беснееше, беше много лошо.

— Ще бъдат тук след двайсет минути — каза Дюран, докато затваряше телефона. — „Иначе пицата е безплатна“.

Ейдриън кимна, все още замислена за сестра си и за тяхното детство. След Дънкиркови бяха в още три други семейства и на няколко пъти за кратко време — в едно общежитие, собственост на Детския благотворителен фонд на Делауер. После ги взеха Дек и Марлина.

„Стига вече“ — помисли си тя и каза:

— Отивам да се изкъпя.

Дюран беше взел дистанционното.

Пицата пристигна, когато Ейдриън привършваше с обличането; лицето й бе зачервено и блеснало след горещата вода на душа.

— Съжалявам за одеве — каза тя на Дюран.

Той я погледна изненадано.

— Че се разревах — обясни тя. — Просто… изтървах нервите си за секунда.

— А, това ли — отвърна той, като същевременно си мислеше — и това бе истинската причина за изненадата му: „Боже, тя е красива!“. Всъщност никога досега не се бе вглеждал в нея, не и по този начин. Влажната й коса имаше цвета на стара монета и ограждаше лицето й с къдри. Без да мисли, той отвори капака на кутията с пица и я бутна към нейното легло — едно предложение — най-доброто, което можеше да направи при тези обстоятелства.

— Изглежда превъзходна — каза тя, взе си едно парче и го отнесе на бюрото до прозореца. После седна и започна да прави списък на малкия бележник до телефона.

„1) Работа

а) Дрехи и грим

б) Да се обадя в «Слоу»

в) Да проверя градовете, където фирмата е асфалтирала други обекти

2) Пепелта на Ники

3) Дюран?

4)“

Остана така за момент — тропаше с молив по листа; Дюран гледаше МТВ. Накрая реши, че няма номер четири. В работата й можеше да има и още подточки, но определено нямаше точка 4. Ставаше дума само за работата й, за останките на сестра й, които трябваше да бъде разпилени, и за Дюран — към името му можеха да се прибавят подточки, съдържащи буквите на цялата азбука.