Джон Кейс - Синдромът

Ейдриън дръпна пердетата и видя паркинга и някакви ливади по-нататък. Въздухът в стаята я накара да мисли за затворен буркан. Беше толкова застоял и неподвижен, че й се прииска да отвори прозорците, но не можеше: бяха затворени плътно, може би по препоръка на някой шериф. Така че оставаше да се надяват само на климатика, който забръмча по команда, бълвайки струя топъл въздух над двете легла.

— Сега какво? — попита тя прегракнало; очите й бяха приковани в паркинга.

— Мен ли питате? — Дюран я погледна.

Тя се обърна и видя, че се е проснал на едното легло, с отпуснати ръце и крака, вгледан в тавана. Незабавно я обзе чувство на досада.

— Да, вас!

— Е, аз не съм по отговорите — отвърна той. — Не знам какво да правя. — Тя го зяпна. Той продължи: — Може би е добре да хапнем пица.

— Пица ли?

— Да. И един душ. Аз…

Тя избухна в сълзи.

Като видя Дюран така безсилно отпуснат, за първи път осъзна, че бедите им няма да свършат скоро, и това й подейства като удар. А когато свършеха, краят може би нямаше да е щастлив. Досега бе подхранвала наивното убеждение, че нещата някак си от само себе си ще се оправят и че когато това стане, тя отново ще се върне в реалния си живот и към истинската си работа.

Но сега разбираше, че това няма да стане скоро. Това не беше нещо, от което можеше да се измъкне с планиране и системни усилия. Тя се беше свряла — за неясно колко време — с един луд човек в евтин хотел в крайградската пустош. Апартаментът й бе обърнат с краката нагоре. Сестра й бе мъртва. Мъжът, който й помагаше, беше убит. Полицията ги смяташе за луди. И някакви хора се опитваха да я убият.

Това беше положението и в него нямаше място, където можеше да иде и да занесе черния си костюм на химическо чистене или да продължи работата си по своя списък за делото „Амелгамейтид“. Животът й беше в развалини. И тя заплака безутешно, което толкова стресна и притесни Дюран, че той побягна в банята и донесе шепа хартиени кърпички.

— Всичко ще се оправи — каза й, докато й предлагаше кърпичка. — Не плачете.

Това направи нещата още по-лоши, защото точно така казваше майка й.

А майка й, истинската й майка — Дий-Дий — беше нещо невъобразимо.

Бременна на петнайсет. На улицата на шестнайсет. На хероин на осемнайсет. Аутопсирана на двайсет и четири. Доста неща накуп, според медицинския специалист.

Ники беше достатъчно голяма, за да си спомня последната свръхдоза на майка им, и бе разказвала за това много пъти на Ейдриън — как тя, Ники, изпаднала в истерия, като открила мама в локва от повръщано. Как тичала из къщата, пищяла и плачела, докато тригодишната Ейдриън (тук Ники играеше ролята на Ейдриън, лицето й беше маска на невинност, очите кръгли и тържествени), как тригодишната Ейдриън чукала по съседските врати и викала: „Помогнете ни. Лошо й е“.

Ейдриън не си спомняше за това. Всъщност въобще не помнеше майка си — само ободрителните й думи и как понякога й даваше силно ароматизирани кърпички „Клийнекс“. Колкото до таткото, е…

Фамилното му име, изглежда, беше Неизвестен . Така поне пишеше в свидетелството й за раждане в графата „Баща“.

Тя и Ники много пъти се бяха питали кой е той. За кратко си бяха представяли, че е симпатичен бизнесмен като Чарлз де Вер, който живееше в един от богатите квартали в Брендуайн Вали. Оказал се с брак без любов, той се бе влюбил в красивата им почти като филмова звезда майка, която — загубвайки го, се бе пропила, а след това бе минала към наркотиците. После тласкана от самообвинения, подгрявани от романтично отчаяние, се бе свлякла до бордеите в Уилмингтън, където всичките й следи се губеха. Дори и сега баща им — той винаги си остана „техният“ баща, макар че имаха доста бащи — дори сега Де Вер търсеше изгубените си дъщери, като публикуваше обяви във всички големи вестници и наемаше купища частни детективи. Тя се усмихна.

— Какво е толкова смешно? — попита Дюран. Седеше на леглото и беше вдигнал телефона.

Въпросът сепна Ейдриън.

— Мислех си за баща си — каза тя. После, като видя телефона, внезапно стана подозрителна. — На кого се обаждате?

— На „Доминос“ — отвърна Дюран.

— Аха.

— Свързах се. Искате ли кренвирш?

После отговориха и Дюран започна да дава поръчката. Ейдриън пак се обърна към паркинга. По прозореца затрополи лек дъжд. Зад паркинга имаше ничия земя от самотни фирмени сгради, мотели и голи поляни. По много неща й напомняше за мястото, където бе израсла.

Това беше на няколко мили извън Уилмингтън, където тя и Ники бяха отишли да живеят с баба си. Спомняше си баба си, макар и не много добре — подозираше, че е научила повечето неща от разказите на Ники. Това, което си спомняше най-ясно, беше мирисът на бабината стая — смесица от неясни медицински миризми, над който обаче доминираше ароматът на козметика — особено на лилия от одеколона „Вели“ и пудрата за лице „Коти“, които бяха на тоалетката до леглото й.