Джон Кейс - Синдромът

Ейдриън и Дюран седяха изумени и мълчаха. Накрая Петреску стана и каза:

— Имам много работа. След няколко дни ще ви се обадим — наистина ще го направим. Вярвайте ми. Ще се виждаме още много пъти.

— Това е смешно! — оплака се Ейдриън.

— Потърсете някаква помощ — отвърна Петреску. — И адвокат. Очевидно ще ви трябва адвокат.

Апартаментът й беше на два квартала от полицейския участък и те преминаха разстоянието, все още не вярвайки на случилото се.

— Какво ще правите сега? — попита Ейдриън.

— Не знам.

— Не може да се върнете в апартамента си.

— Не съм сигурен, че и вие може да отидете във вашия — каза Дюран.

— Аз живея там. — Тя безпомощно сви рамене.

Пресякоха авеню „Маунт Плезънт“ заедно и тръгнаха към широката алея зад улица „Ламонт“. Беше 6:30 и започваше да се смрачава.

— Знаете ли — каза Дюран, — след известно време ще се окаже, че Бонила е изчезнал. А после полицията ще се почувства… зле.

— Знам — каза Ейдриън. — Просто се надявам, че ще сме живи, за да видим това.

По мрачното лице на Дюран пробягна усмивка. „Ние…“ Но вече бяха на алеята и крачеха към гаража през чакъла и строшените стъкла.

— Нямате ли преден вход?

— Това е така нареченият „английски двор“ — отвърна тя. — Трябва да минавам през гаража. — Минаха още няколко крачки и тя се обърна към него. — Това е. — Бяха пред гаражната врата — от тези, които се сгъват към тавана. Ейдриън натисна дистанционното и вратата се вдигна. Минаха през гаража, пресякоха малък двор и се спуснаха по къса стълба, водеща към апартамента й.

— А, ето как било!

„Чакай малко — помисли си Ейдриън, — какво правя? Каня го вътре ли?“ Ами, след като беше спасил живота й — а и къде можеше да отиде? Сигурно не и в жилището си.

Той почувства колебанието й и я разбра.

— Ще отида на хотел — каза той. — Трябва да премисля много неща.

— Ами добре. — Тя въздъхна облекчено. — Ще държим връзка. Когато разберат, че Еди е изчезнал…

— Ще ви съобщя къде се намирам — обеща той и се обърна да си върви.

Ейдриън завъртя ключа, но той заяде. Опита втори път, но ключът отново не помръдна и тя изцъка с език от раздразнение. Като я чу, Дюран се обърна.

— Какво има?

— Вратата нещо — обясни тя и отново се опита да отключи. Този път езикът превъртя и вратата се разтвори широко. Ейдриън ахна и Дюран бързо се върна при нея.

Влязоха заедно и огледаха хаоса в апартамента й. Всички чекмеджета бяха обърнати и изсипани на земята, матраците бяха изтърбушени, а дрехите лежаха на купчини между електрически, крушки и книги, кутии с храна и обувки.

Ейдриън гледаше с ужас всичко това. Направи няколко колебливи крачки напред, през остатъците от всекидневието си. Ужасът бавно отстъпи място на растящ гняв. Тя застана до библиотеката и започна да прибира нещата си — първо глупаво занарежда книгите по лавиците. Вдигна „Бога на малките неща“ — и видя урната на сестра си, паднала на една страна, отворена, част от съдържанието й бе изсипано. Приклекна и започна да прибира разпиляната пепел.

— Какво правите? — попита Дюран.

Тя го погледна с насълзени очи.

— Това е Ники…

Дюран погледна встрани, после пое дълбоко дъх.

— Мисля, че трябва да се измъкваме оттук — каза той.

Ейдриън кимна и се изправи, без да каже нито дума; държеше нещо.

— Какво е това? — попита той.

Тя поклати глава и му показа какво е намерила: парченце стъкло, около сантиметър дълго, в което като че ли имаше проводник.

— Това беше в урната.

Дюран погледна стъкълцето, но то не му говореше нищо.

— Наистина мисля, че трябва да се махаме — повтори той. — Трябва да намерим хотел за през нощта — нещо, което да не бие на очи. Може би в предградията.

— Погледнете това — продължи Ейдриън, взряна в парчето стъкло. — Можете ли да повярвате?

— На какво да повярвам?

— Това би трябвало да е част от… не знам… машината за кремиране или нещо такова. Голяма простащина — не е редно да смесват подобни неща с останките на мъртвия.

— Правилно — каза Дюран. — Но наистина смятам, че трябва да се махнем оттук. Те може да се върнат.

Ейдриън кимна, потрепери и пусна стъкълцето на пода. После пристъпи внимателно между разрушенията и отиде до телефона.

— Не трябва ли да звънна на полицията?

Той поклати глава.

— Те ни смятат за луди.

— Знам — рече тя. После отиде в кухнята, завъртя крана и изплакна пепелта на сестра си от ръцете си.

Прекараха нощта в най-невзрачния хотел, който можаха да намерят, което беше „Спрингфийлд Комфорт Ин“, на петнайсетина километра от Вашингтон. Стаята не беше лоша, наистина, но беше колкото кутийка, малък квадрат с допиращи се големи легла, телевизор, масичка и бюро с лампа, която не светеше.