Джон Кейс - Синдромът

Или това бяха те?

Тя пропъди тази мисъл така, както бе дошла. Това не бяха детективи. Никой полицай не би направил това, което направи едрият мъж. Те бяха убийци, истински килъри. „Няма да боли…“

И Бонила… Тя потръпна. Бонила отново и отново изникваше пред очите й: тихият звук, който издаде, розовата пяна в ъглите на устата му. И всичко това заради нея, защото тя бе настояла да дойдат тук.

И не беше пипнала пулса му, и не беше повикала 911 — нямаше време. Може би пък да не бе мъртъв. Може би… Разбира се, че беше мъртъв. Беше прострелян пет пъти. И сега тя седеше тук, с този лекар, който бе убил сестра й — и бе спасил живота й.

Торби с боклук прошумоляваха в шахтата, хвърлени от по-горните етажи. Това не я притесняваше, защото я караше да мисли, че там, зад вратата, има и друг, успореден свят — свят на обикновени хора, вършещи обикновени неща. Докато тя…

— Да тръгваме — прошепна Дюран.

Тръгнаха по празния коридор, като се оглеждаха. Нямаше никого. Стигнаха стълбите и се заизкачваха, вместо да слязат. Тя вървеше, без да мисли. Стигнаха на деветия етаж. Пред тях имаше двойна врата с табела: „Фитнес клуб“.

Вътре самотен мъж с мокра сива тениска беше яхнал един „Лайфсикъл“ и въртеше бясно педалите, загледан в телевизионния екран. Погледна Дюран и Ейдриън и примигна стреснато. После очите му отново се втренчиха в екрана. Той беше единственият тук, освен тях и носеше слушалки.

— Обикновено тука е претъпкано — каза Дюран. Гласът му беше пълен с разочарование. — Надявах се, че… хайде.

Грабна един пешкир от една купчина до вратата, намокри го и го подаде на Ейдриън.

— Имате кръв по челото.

Тя я изтри яростно, после хвърли пешкира в кошчето. След минута бяха отново в коридора.

— Къде отиваме? — попита Ейдриън.

— Ще излезем от сградата. Той е все още тук. Сигурен съм.

За момент тя изпита желание да се махне от него. Но не можеше: той беше всичко, което имаше, единственият човек, на когото можеше да се довери в града.

— Той наблюдава фоайето — каза тя.

— Тогава ще слезем по стълбите. Има служебен вход на приземния етаж — каза Дюран.

— А ако наблюдава стълбището?

— Тогава да вземем асансьора.

— Но…

— Да хвърлим ези-тура? — попита я той саркастично.

Тя поклати глава.

— Тогава какво? Вие решавате.

Тя се замисли. Накрая каза:

— Фоайето. Там има охрана, нали? И сигурно има и хора.

Тя протегна ръка и с решителен жест натисна бутона за повикване. Три етажа по-долу асансьорът спря — на етажа на Дюран, разбра тя — и за миг сърцето й също спря. С непоносимо напрежение зачака вратата да се отвори.

Но когато се дръпнаха назад, влезе само едно момче от ресторант „Домино“ с пластичен нагревател за пица, оцветен в червено, бяло и синьо.

— Три пици, а ми дадоха само половин долар — рече момчето. — Лайнари…

— Накъде?

Таксито току-що бе свалило един възрастен джентълмен пред входа на жилищния блок на Дюран и двамата се мушнаха на задната седалка, като че ли това беше последният хеликоптер, отлитащ от обкръжения от комунистически войски Сайгон.

— Към полицията — задъхано се обади Ейдриън.

Таксиджията ги погледна в огледалото.

— Към кое районно по-точно?

— Към което и да е — отвърна Ейдриън.

— Има едно на Парк Авеню — предложи шофьорът.

— Това е добре! — каза Дюран.

— Става — отвърна шофьорът и като взе бележника си, започна бавно да записва адреса, като че ли беше рецепта за страшна бомба. После погледна часовника си и отбеляза времето, а после…

— Просто тръгвайте ! — викна Ейдриън. И тя като Дюран очакваше Мечката да се появи на входната врата всяка секунда.

— Трябва да го запиша — настоя шофьорът. — Иначе забравям. — Остави химикалката и бележника, взе микрофона от късовълновото радио и измърмори: — 41-ви на „Кънектикът“ 2300, отивам до „Парк“ 1600. — Изпращяване от статичен ток придружи потвърждението на съобщението, докато шофьорът палеше двигателя. Скоро се носеха на север по авеню „Кънектикът“.

— Трябва да заобиколя — каза шофьорът, — ще отнеме минута.

Никой от двамата не обърна внимание. За първи път от час имаха възможност да си поемат дъх. Ейдриън се обърна и се загледа през задния прозорец.

— Какво гледате? — попита Дюран.

— Искам да видя дали не ни следят — промърмори тя тихо — не искаше шофьорът да я чуе. Думите звучаха дивашки, все пак беше „посред бял ден“. Макар и така, когато видяха една полицейска кола, Ейдриън се подаде от прозореца, възнамерявайки да я спре. Но пропусна възможността, защото патрулката сви на завоя при „Бъргър Кинг“, малко по на север от сградата на „Ком Сат“.