Джон Кейс - Синдромът

Ейдриън се опита да пищи, но не излезе нищо — гласът й беше приглушен, като пищова на Мечката. Изтича до Бонила, приклекна до него и се опита да му помогне — Дюран се бореше с едрия мъж за оръжието му. И беше победен. С ръка върху гърлото му, Мечката го натискаше към пода, като същевременно насочваше пистолета към слепоочието му. Но го махна и вместо да стреля, удари Дюран с дръжката и го повали в безсъзнание. После скочи и без да каже нито дума, изрита Ейдриън така, че тя се преметна и изрева от болка и страх. Бонила пълзеше към оръжието си. Мечката застана тихо зад него, изчака докато раненият хване пистолета си, и изстреля три куршума в гърба му — бавно и методично.

Пуф. Пуф. Пуф.

Накрая се обърна към Ейдриън, която седеше замаяна на пода, допря дулото до челото й и натисна спусъка.

Щрак. Ейдриън замижа, като че ли някаква муха беше влязла в главата й. Но Мечката не мръдна. Стоеше над нея и тя не можеше да избяга, само седеше и хлипаше. Мечката изхвърли празния пълнител, извади от джоба на палтото си друг и го постави. Наведе се над нея и за втори път опря дулото в слепоочието й.

— Няма да боли — обеща й той.

Струя кръв опръска лицето й.

Дюран бе стоварил една тежка настолна лампа върху тила на едрия мъж и той рухна на пода като добиче. Този път тя успя да извика и ужасеният крясък, излязъл от гърлото й, разтрепери прозорците.

Но Дюран вече я изправяше на крака и я дърпаше към вратата, като прескачаше локвите кръв около Еди и Леприкона. На Ейдриън й се струваше, че сънува кошмар. Чувстваше се безтегловна, някакво въздушно, надуваемо същество, чиито крака едва докосват пода. Бяха вече в коридора и бягаха към стълбата. Зад тях се чу рев и трясък, като че ли някакво животно се събуждаше от болка, за да открие, че е изпуснало плячката си.

Завиха към асансьорите. Дюран натисна бутона, който просветна, и вратите със съскане се отвориха. Той пусна ръката на Ейдриън, бутна я настрани и влезе вътре, оставяйки я сама в коридора.

Не можеше да го повярва. Беше съкрушена. Той я бе спасил, а сега — тя чуваше как Мечката се втурва след тях по коридора.

Дюран обаче излезе от асансьора така бързо, както бе влязъл, сграбчи я за ръката и я повлече по коридора. Вратите се затвориха и асансьорът започна да слиза. Като завиха зад ъгъла, Дюран започна трескаво да опитва една след друга вратите, докато не намери една отворена. Вмъкнаха се вътре и се оказаха в стаята на чистачката, обслужваща шестия етаж.

Ейдриън успя да зърне три пластмасови кофи до отсрещната стена и малко отверстие до вратата — шахтата за боклук. После вратата се затвори плътно и остана само смрадта, гъста, органична миризма, която обгръщаше всичко наоколо.

Искаше й се да пищи, но каква полза щеше да има? Някой можеше да излезе в коридора, но мъжът, който ги преследваше, нямаше да се спре — той бе ликвидирал партньора си, за да стигне до Бонила. Така че тя се сви, вгледана в светлината, промъкваща се под цепнатината на вратата.

Чу как Мечката тича по коридора, след това се върна бегом обратно. Чу как удря по бутона, чуваше го как ругае и диша тежко.

После краката му внезапно се мярнаха пред процепа на вратата. Тя инстинктивно стисна ръката на Дюран. Но Мечката бързо отмина — стъпките му отекваха по коридора. Чу как се отвори вратата на стълбите, съпроводена от метално изсъскване, после настана тишина. Представяше си го как стои и се ослушва, за да долови някакъв шум. После се върна, мина покрай тяхната врата, краката му за миг препречиха светлината.

Механизмът на входа към стълбището очевидно беше направен така, че тежката противопожарна врата щеше да се затвори бавно и тихо, а не с голям шум. И когато след известно време тя се хлопна отново с ясно метално „щрак“, сърцето на Ейдриън подскочи и от устата й се изплъзна звук. Както бе застанала в непрогледния мрак, той прозвуча в ушите й като вик. И в някакъв мъчителен момент тя предположи, че Мечката я е чул и се връща, за да ги убие.

Но не. Прошумя асансьорът. Вратите се отвориха. Миг по-късно тя чу как въжето започва да се развива и понечи да се надигне.

— Не още — прошепна Дюран.

Стори й се, че останаха още дълго време, но може би не беше точно така. Като стояха в тъмното, секундите изглеждаха минути, а минутите — часове. Ейдриън усети болка в хълбока си — там, където мъжът я бе ритнал. Опита се да не мисли за това — за болката или за момента, в който мъжът държеше пистолета до главата й. „Няма да боли.“ След малко се зачуди защо полицаите се бавят.