Джон Кейс - Синдромът

Дюран изохка изтощено, а Петреску ги изгледа и въздъхна. Вече два пъти се бяха спирали на този въпрос.

— Попитайте го колко пациенти има.

— Какво значение има това? — зачуди се полицаят.

— Попитайте го!

— Окей. — Петреску погледна Дюран и сви рамене. — Колко пациенти имате?

— Двама.

Детективът предъвка отговора, като че ли беше особена храна, която щеше да му хареса. После се обърна към Ейдриън и каза:

— Е, има двама. — Погледна Дюран и когато Ейдриън го изгледа с изпепеляващ поглед, се обърна към нея: — Знам какво мислите, но погледнете и от моята гледна точка: вече сте подали жалба срещу доктор Дюран.

— Той не е доктор Дюран.

— И точно затова сте го дали под съд. Разбирам това. Но това не е граждански иск. Вие сте тук, защото сте видели как убиват хора. Останалото е съвсем друга опера. Така че ще се върнем ли към основната тема?

Ейдриън стисна зъби и погледна към тавана.

— Смятате ли, че едното няма нещо общо с другото?

Петреску не обърна внимание на въпроса.

— Казахте, че големият застрелял партньора си.

— За да може да се добере до господин Бонила — каза Дюран.

— Както казвате, той не е улучил.

— Не, той улучи… — започна Ейдриън.

— А господин Бонила използваше другия като щит — обясни Дюран. — Искаше да принуди едрия… знаете — да хвърли оръжието.

— И големият тип го застреля.

— Той разчистваше пътя си към господин Бонила — обясни Дюран.

— Така ли е? — попита Петреску.

— Да — каза Ейдриън. — Сега няма ли да отидем заедно дотам?

— Няма смисъл — каза детективът. — От отдел „Убийства“ вече са там повече от час. По-добре да ги изчакаме. Да видим какво ще ни кажат.

Детективът продължи да ги разпитва за това, което бяха видели, и особено за начина, по който едрият мъж се бе опитал да убие Ейдриън, но не и Дюран.

— И казвате, че е насочил пистолет към главата ви?

Дюран кимна.

— Но после е променил решението си и ви е ударил с него?

— Точно така — каза Дюран и показа червената следа на челото си.

— Значи не е искал да ви убие — реши Петреску. — А вас ? — Той се обърна към Ейдриън.

— Мен искаше да ме убие — каза тя. — И Еди.

— Точно това казах, но… защо? Какво е искал?

— Не знам — отвърна тя.

— Не каза ли нещо?

Ейдриън поклати глава, после промени решението си.

— Ами…

— Какво?

— Каза: „Няма да боли“.

— „Няма да боли“ — повтори полицаят и записа. — Какво няма да боли?

— Да ме застреля в лицето! — отвърна Ейдриън. — Мисля, че се опитваше да ме успокои.

— Шибана буква „А“ — промърмори Петреску и продължи да чука по клавиатурата.

Смугъл мъж с блестяща черна коса подаде глава през вратата, хвърли поглед към Ейдриън и Дюран и помоли Петреску да му отдели минутка.

— Сега започваме сериозната работа — каза Петреску и скочи. — След момент се връщам.

Ейдриън и Дюран стояха, без да говорят; десният й крак нервно подскачаше. Накрая Петреску се върна и внимателно затвори вратата. Седна, въздъхна, изключи компютъра и потри ръце.

— Не запазихте файла! — Ейдриън беше смаяна.

— Не мога да повярвам. — Дюран поклати глава.

— Това беше детектив Вилареал. — Петреску махна към вратата. — Току-що идва от апартамента ви.

— Дали Еди… — почна Ейдриън.

— Сега попълва доклада си. Прокуратурата ще го иска като база за съдебна жалба срещу вас. Предполагам, че…

— Какво? — възкликна Ейдриън.

— Казах вече.

— Каква жалба? — попита Дюран.

— Доколкото ми е известно — успокояващо каза Петреску, — може да има някои смекчаващи обстоятелства. Може би вие двамата се нуждаете от психиатрична помощ. Но подаването на лъжливо съобщение е престъпно деяние. Опит за подвеждане — има и затвор, и глоба.

— За какво говорите? — попита Дюран.

— Говоря, че всъщност нищо не се е случило — апартаментът ви е чист.

— Отишли сте на погрешен адрес — изръмжа Дюран.

— Завел ги е човекът от охраната на блока — каза Петреску. — Вашата поща — пощата на Джефри Дюран, е била струпана на масичката в антрето на апартамента. Това звучи ли ви като погрешно място?

Дюран беше толкова изненадан, че не успя да отговори.

— Те са изнесли труповете — каза Ейдриън.

— Защо да го правят? — зачуди се Петреску. — И кои са всъщност „те“ в крайна сметка? Само един едър тип — за другия се предполага, че е мъртъв, нали?

— Не знам — каза Ейдриън. — Исках да кажа… откъде да знам? Вие сте детективът, не аз!

— Правилно. Аз съм детективът. А също и Вилареал. И това, което казва той, е, че на пода няма кръв. Нищо не е пипнато. Може би големият тип е почистил. А може би няма трупове, няма бъркотия. И никой не е чул нищо — и не е видял нищо. Само вие двамата. И тъкмо защото съм детектив, това ме кара да се чудя: как един тип е измъкнал две тела от оживена жилищна сграда, без да бъде забелязан — без значение как и от кого. Дали ги е мъкнал по стълбите, или е взел асансьора? Дали ги е завил в няколко черги, пуснал ги е през прозореца, или какво? — Той погледна Дюран. — Вашата теория по въпроса ще ми бъде интересна.