Джон Кейс - Синдромът

Чак тогава шофьорът направи първия от трите десни завоя и отново ги върна на „Кънектикът“, като вече караше в обратна посока. Полицейската кола не се виждаше никъде. Но това нямаше значение. Те се чувстваха сигурни в таксито, докато минаваха покрай елегантните жилищни блокове, издигнати на булевард „Кънектикът“, на юг от търговския център „Ван Нес“. Скоро бяха на същото място, откъдето тръгнаха, после завиха по „Портър“.

Ейдриън се отпусна в седалката, потресена от нещата, които й се случваха. От една страна, реалният свят — бягащи за здраве и купувачи, жени с бебешки колички и деца, развеждащи кучета. Стикери по автомобилните брони и знаци, че преминават ученици.

От друга страна…

Двама мъртъвци на пода на апартамента на Дюран — а тя в такси със самия Дюран. Нейният психясал спасител.

Поклати глава и изстена. Дюран се обърна към нея озадачено и я изгледа със съчувствие. „Говори й за приятни неща — помисли си той. — Кажи й, че това е нещастен случай.“

— Еди е още пред очите ми — каза тя. — И другият мъж. Може би трябваше веднага… да отидем до телефонен автомат. Да се обадим на 911.

Като чу номера, шофьорът ги изгледа в огледалото. Без да мисли, Дюран се наведе и затвори плексигласовия панел между предната част и задните седалки. После се обърна към Ейдриън, която започна да трепери.

— Добре ли сте? — попита Дюран.

Тя кимна. Той хвана ръцете й. Бяха студени.

— Сигурна ли сте?

Тя кимна втори път, после издърпа ръцете си и попита:

— Какво беше всичко това с досието?

— Кое досие? — Дюран изглеждаше изненадан.

— Досието на сестра ми. Имахте само две . Какво се опитвахте да скриете?

— Не съм се опитвал да скривам нищо.

— Тогава защо беше празно?

— Не знам. — Дюран направи безпомощен жест. — Просто не знам.

— Та това е лудост. Колко пациенти въобще сте имали?

Дюран погледна встрани. Не искаше да говори за това. Това също беше нещо, което го караше да се задъхва.

— Колко? — повтори тя настойчиво.

— Двама — отвърна той.

— Двама? Как може да имате само двама пациенти?

Дюран попогледна настрани и поклати глава. Тя се взря в него за няколко секунди. Той седеше мълчаливо и дишаше тежко, като че ли в очакване да му подадат кислородна маска. Тя омекна.

— Вие дори не сте го разбирали, нали?

— Какво да разбирам?

— Фактът, че не ви знаят! Съвсем. Ама съвсем никак ! За бога, искам да кажа, че вие не сте този, за когото се смятате! — Дюран понечи да отговори, но тя не слушаше. — Двама пациенти?! Това не е практика, това е… не знам… какво. Нещо странично. Хоби.

Дюран се намръщи. После се усмихна, като че ли си бе спомнил нещо важно.

— Двама пациенти е нещо нормално — каза той. — Двама пациенти са добре.

Челюстта й увисна, както заради внезапната веселост в гласа му, така и от това, което бе казал. Тя опря глава на седалката, притвори очи и промърмори:

— Този е съвсем откачил.

Полицаят беше бял, към трийсетте. Изглеждаше поне десетина килограма над нормата и носеше златна обица и полинезийска татуировка на китките. Беше облечен в овехтяло яке, сиви ленени панталони и тениска, на която бе изрисувана глава на питбул с надпис „Бъди куче“. Имаше неспокойни сини очи и раздвоена конска опашка, която се нуждаеше от измиване.

Казваше се Петреску Фрийман и седна с Ейдриън и Дюран в една осветена от флуоресцентни светлини „съвещателна зала“, смърдяща на лизол. Пред него имаше портативен компютър и монитор, пукнат отстрани.

— И никога преди не сте виждали този мъж, така ли? — попита Петреску, като натискаше бавно клавишите.

— Не. Никога — отговори Ейдриън.

— А вие? — обърна се той към Дюран, който като че ли се колебаеше.

— Не съм сигурен.

Изненадана от отговора, Ейдриън го погледна.

Ченгето спря да пише.

— Какво искате да кажете?

— Е, може би си въобразявам, но едрият мъж… беше някак си малко познат.

— Как така?

— Не знам. Като че ли… Като че ли го бях виждал някъде около жилището си.

— Добре. Кога?

— Не знам — рече Дюран. — Не съм сигурен.

— Добрее — отвърна Петреску и пак започна да пише. — Като че ли го бях виждал… някъде… около жилището си! Правилно ли го записах?

Дюран кимна.

— Водите се доктор, нали? — попита детективът.

— Да — отвърна Дюран.

— Какво вършите все пак? Психиатър ли сте?

— Не, клиничен психолог.

— Но не е — настоя Ейдриън и кръстоса ръце и крака. — Не е регистриран, няма никаква диплома…