Джон Кейс - Синдромът

Тя чуваше телевизора в слушалката — откъслечен смях и диалог.

Дюран отново замълча за момент, после попита:

— Каква е другата причина? — Гласът му беше безизразен, механичен.

— Всъщност… — Ейдриън пое дълбоко дъх — мисля да се откажа от делото…

С тези думи изненада повече себе си, отколкото Дюран.

— … ако ми разкажете още веднъж за Ники.

Той пак замълча. За момент й се стори, че е заинтересуван повече от телевизионното предаване, отколкото от разговора с нея. Накрая каза:

— Аз работя сутрин. Рано. И до обяд имам пациенти.

— Какво ще кажете за един часа? — попита тя.

— В един е удобно — отвърна вяло той. Записът на смехове отекна отново.

— Тогава ще се видим в събота — каза тя с тих, ясен глас. — В един часа.

Когато каза на Еди Бонила, че отива да се срещне с Дюран, той избухна като развалена консерва.

— Да не си откачила?

— Не…

— Нали се бяхме разбрали!

— Така е, наистина, но… това е единственият начин да получа медицинското досие на сестра ми. Ако го помоля да ми го прати…

— Думата психопат означава ли нещо за теб?

— Разбира се, но…

— Кога трябва да се срещнете?

— Днес на обяд.

— По кое време?

— В един.

— Ще те закарам.

Тя се поколеба. Чувстваше се виновна, че е отнела толкова много време на детектива за своя случай, и то без да му плаща. В края на миналата седмица бе настояла за това, но той не искаше и да чуе.

— Няма да говорим за това. Часовете са си мои и ще ги хонорувам както си искам.

— Това е много мило от твоя страна, Еди, но…

Караше Бонила. Бе отказал да се вози в нейното „субару“, което бе доста ръждясало и пълно с хартиени чашки от кафе.

— Нервна ли си? — попита я той.

— Всъщност не.

— Защото тогава тропаш с крака като някой степист.

Ейдриън се засмя, Бонила зави от „Кънектикът“ в една странична улица и се огледа за място за паркиране.

— Просто съм изморена — каза тя. — Слоу ни кара да работим по двайсет и четири часа в денонощието.

Бонила кимна разсеяно, после забеляза място за паркиране и спряха. Докато Ейдриън слизаше, детективът измъкна нещо изпод седалката си и като изви ръка, го мушна отзад под колана си.

— Какво правиш? — Ейдриън не можеше да повярва на очите си.

— На какво ти прилича? — отвърна той. — Водя те горе при…

— Имам предвид пистолета.

— Имам разрешение да го нося.

— Мразя оръжията!

— Така ли?

— И мисля, че би трябвало да го оставиш в колата.

Бонила сложи ръце в джобовете си и се облегна на вратата на колата.

— Ако не съм с него, не отивам.

— Добре — отвърна му тя. — После ще си взема такси.

Докато тръгваше към сградата, той я хвана за ръката.

— Щом аз не отивам, и ти не отиваш.

— Това не е част от договора. Не ми каза нищо за пищова — отвърна Ейдриън.

— Виж, аз съм частен детектив! Това ми е работният инструмент. Когато викаш таксиджия, той си идва с таксито. Наемаш мен и аз идвам с Дюк.

— С какво? — Ейдриън не беше настроена за шеги.

— Няма значение. — Бонила се изчерви. — Това е дълга история.

Дюран сигурно я бе очаквал, защото отговори веднага след като натиснаха бутона на интеркома.

— Да?

— Обажда се Ейдриън Коуп.

— Влезте — каза й Дюран и отключи електрическата брава на входа.

Когато се качиха на шестия етаж, той ги чакаше пред апартамента си. Като видя Бонила, на лицето му се появи печална усмивка.

— Виждам, че сте довели и приятеля си.

— Много смешно — отбеляза Бонила и мина покрай Дюран в апартамента.

Тя бе поразена колко уморен изглежда Дюран. По принцип беше симпатичен тип. Приличаше на ирландец — гъста черна коса, сини очи. Дори се питаше дали Ники не го е избрала заради външния му вид.

Но сега изглеждаше почти опустошен. Очите му бяха зачервени и очевидно бе отпаднал. Когато влязоха във всекидневната, той спря така внезапно, че Бонила и Ейдриън едва не се блъснаха в него.

— Боже! — възкликна Дюран и бръкна в джоба на сакото си от рипсено кадифе.

— Какво има? — попита Ейдриън.

Той извади от джоба си една касета и поклати глава.

— Това е за застрахователната компания. Мислех да я запечатам и…

— Имате доста време преди последното прибиране на пощата — обади се Бонила.

Дюран кимна, пусна касетата в джоба си и каза:

— Заповядайте, съблечете се.

— Не, не — каза Бонила. — Няма да се бавим. — Очите му се стрелкаха из апартамента, като че ли търсеше малко, но много отровно змийче.

— Е — каза Дюран, — добре. — После се обърна към Ейдриън с очакване, на което тя отвърна с озадачено смръщване. Дюран й напомни: — Казахте, че имате чек за мен. Искам да кажа, мислех, че сте дошли за това.