Джон Кейс - Синдромът

Но тя се лъжеше. Никога, дори за секунда, Ейдриън не бе помисляла, че описанията на Ники са истински, а нейните — „съмнителни“. С паметта й всичко беше наред и тя определено не се отричаше подсъзнателно. Спомените й бяха цялостни и ясни. Все още помнеше как Дек я подхвърляше във въздуха, как я носеше на раменете си, хванал здраво краката й. „Хайде на конче, момиченце!“ Носеше я по улиците и когато го молеше, я завърташе и така й се завиваше свят, че после едва се държеше на крака. Понякога я държеше за ръце и й позволяваше да се катери по гърдите му, като постепенно се премяташе през глава и отново стъпваше на крака. Играеше си с нея на безброй игри — все още чуваше мекия, нисък глас на Марлина, която пееше песни и я люлееше, докато не заспи.

Това ли бяха същите хора, обикаляли мазето със свещници и качулки и снимали гадни филмчета? Би било смешно, ако не беше толкова ужасно.

Заради Ники, Ейдриън бе изследвала спомените си като истински прокурор, бе подлагала на съмнение всеки подходящ епизод. Когато Марлина бе казвала: „Целуни ме, още по-силно, пиленце…“ — беше ли това… нещо друго? Или когато Дек я друсаше на коляно и пееше „Тъгъдък-тъгъдък“. Това само… игра ли беше?

„Да — реши тя, — това беше само игра.“ Независимо от това колко задълбочено бе обмисляла подобни епизоди, те си оставаха невинни и нищо не хвърляше подозрение върху Дек и Марлина, върху тяхната искрена грижовност. И Ейдриън беше много сърдита на Ники (а сега и на Дюран), че трябва да преосмисля детинството си през призмата на съмнението. Чувстваше, че това е предателство спрямо Дек и Марлина. И то непочтено.

Опита да чете, но книгата не можа да задържи вниманието й. Тя си отбеляза страницата, затвори я и угаси светлината.

Може би бе време да забрави за Дюран. Нека с него се занимава полицията. Гражданският иск може би щеше да е просто загуба на време. Какъвто и да беше Дюран — какъвто и да беше в действителност — повече нямаше да се интересува от него. Той щеше да се почувства достатъчно зле от това, че ще бъде изложен пред обществото. И сигурно сега си стягаше багажа…

Ейдриън светна лампата. Ако се готвеше да изчезне, той щеше да прибере всичко — дрехи, обзавеждане, досиета. Включително и медицинското досие на сестра й. А можеше и да го унищожи.

А то й беше необходимо.

Като най-близка роднина тя имаше право върху него. Но ако го поискаше по телефона или с писмо, Дюран сигурно би го „прочистил“ предварително. Затова се нуждаеше от предлог да го посети, за да го разпита лично в кабинета му и да не му позволи да увърта. След минута измисли причина.

Стана от леглото, измъкна от куфарчето си портативния факс-телефон и набра номера на Дюран. Часовникът показваше 12:15. За нейна изненада, той отговори още на първото иззвъняване.

— Ало?

„Това е лудост — помисли тя. — Ще изглежда като тормоз.“

— Ало? — повтори Дюран.

Тя понечи да затвори, но се сети, че той сигурно вижда на екрана си от кой номер му се обаждат и ако затвореше, нещата ще изглеждат още по-грозни. Като анонимни обаждания посред нощ.

— Господин Дюран? — попита тя.

— Да?

— Обажда се Ейдриън Коуп.

— О!

— Съжалявам, ако съм ви събудила.

— Не, не сте. Гледах телевизия.

— Извинете, че ви звъня толкова късно, но… бях много заета в службата — и това е единственото време, с което разполагам.

— Разбирам — каза той кратко и двамата замълчаха за няколко секунди. — И защо ми звъните?

„Насочи се към основното“ — напомни си тя.

— Първо бих искала да ви благодаря за това, че се подложихте на полиграфа.

— Беше ми приятно — отвърна той.

— Не би трябвало да…

— Нямам какво да крия — каза той.

— Ами… причината, поради която ви звъня, е, че… имам един чек.

— Какъв чек?

— За вас. Като изпълнител на завещанието на Ники, разпределих състоянието й. Всъщност основното са суми от нейните банкови сметки.

— Но защо… за мен?

— Споменат сте в завещанието й.

Линията замлъкна за известно време. Накрая Дюран каза:

— Добре, но защо не ги задържите? Не ги искам. Каквото и да се е случило, аз не успях с лечението й.

— Разбирам как се чувствате, но съм сигурна, че можете да направите някакво дарение. Във всеки случай мислех да мина покрай вас и да ви оставя чека.

Дюран забави отговора си. Накрая каза:

— Пъхнете го в пощенската кутия.

— Бих могла — отвърна тя, — но има и друга причина, поради която бих искала да се срещна с вас и… Удобно ли ви е в събота например? Ще ви отнеме само минутка.