Джон Кейс - Синдромът

И това не бе всичко. Имаше и други спомени или откъслечни впечатления, които не можеше да си обясни.

Струваше му се например, че знае много за гъбарството. Това усещане бе изплувало в супермаркета, докато пазаруваше. Внезапно бе разбрал, че терминологията на гъбите му е така добре позната, както имената на президентите. Откъде идваше това?

„Помня, когато седяхме така…“

И ветроходството. Някога бе имал яхта, почти бе сигурен в това. Някъде, където имаше много мъгли. Може би в Портланд или Ванкувър. Всъщност откъде се взеха тези имена? Та той изобщо не беше ходил там. Но плуването с яхта — можеше да усети водата, плъзгаща се под корпуса, да вкуси солените пръски, да види отражението на светлината, танцуващо върху вълните, да почувства как солта засъхва на кожата му.

Но всичко беше така призрачно. Спомените просто изплуваха, а после изчезваха. И нямаше значение колко упорито се опитваше да ги задържи и колко се стараеше да ги изследва, те просто се разтваряха в съзнанието му — като кубчета захар в чаша чай. И оставаше така, без спомени… или по-точно със спомени за други спомени.

„В градината на Тренчтаун…“

Шофьорът караше по „Кънектикът“, покрай Националната зоологическа градина. Пред входа на „Мънки бар“ непрестанно мигаше кървавочервено неоново петно. Дюран се помръдна неспокойно на мястото си и отмести поглед от улицата.

Имаше един спомен, който той не искаше да изплува, който отчаяно се опитваше да забрави. Картина, караща стомаха му да се обръща — бледожълтите стени на някаква кланица в предградията. Залепнали парчета съсирена кръв по ръба, където стената опираше в тавана. Кръв навсякъде. Плътна и на съсиреци, тя покриваше пода и опираше до обувките му.

— Лошо ли ви е?

Сигурно беше изпъшкал, защото шофьорът го наблюдаваше в огледалото с очевидна тревога.

— Не — отговори Дюран. — Боли ме зъб.

Шофьорът се ухили, зави и вкара колата под арката пред сградата на Дюран.

— За момент си помислих, че ви е сграбчила лоа.

И се изсмя.

Дюран се усмихна и поклати глава. Подаде на шофьора двайсетдоларова банкнота, отвори вратата и понечи да излезе. Навън бе истински потоп.

— Можеш да изчакаш, приятел — каза шофьорът. — Иначе ще се намокриш до кости.

Дюран му благодари, но все пак се измъкна и точно както бе казал шофьорът, се измокри от глава до пети. Не че това му пречеше, дори напротив. Дъждът и студът прогониха от съзнанието му жълтеникавата стая. И това беше чудесно.

Постоя за малко под дъжда, после влезе в антисептичното фоайе на сградата — беше тихо и пусто. „У дома“ — помисли си. Думите бяха пълни със сарказъм. Истината беше, че не изпитваше никаква привързаност към това място. То му приличаше повече на хотел с апартаменти или на жилище на приятел, който е напуснал града за уикенда. Удобно, наистина, но нищо не го свързваше с него.

След пет минути беше под душа; парата се вдигаше, а водните струи танцуваха по раменете му. Почувства се по-добре още докато влизаше в апартамента. Но не се почувства наистина добре, докато не се обърса с хавлията и не седна на дивана с дистанционното в ръка.

Свидетелските показания на Ейс Джонсън се отлагаха с часове; адвокатите от защитата търпеливо очакваха времето да се пооправи, за да хванат „совалката“ от летище „Ла Гуардиа“ за Вашингтон, и краката им постепенно се вкочаняваха. Можеха да отложат заседанието за следващата седмица, но решиха, че не е практично. Слоу бе напуснал града тази сутрин, а Джонсън трябваше да постъпи в понеделник за операция от херния.

Бяха се споразумели да преместят делото с няколко часа, което в случая означаваше 4:15 този следобед. Когато приключиха, беше почти девет и всички бяха изтощени.

Въпреки че пазарлъкът бе минал горе-долу така, както очакваха (от гледна точка на клиента им), нямаше да е съвсем вярно, ако се кажеше, че Ейдриън се е покрила със слава. Напротив. Ролята й в тази процедура беше основно да оказва подкрепа, тоест тя присъстваше, за да предугажда всичко, от което се нуждаеше Къртис Слоу. За съжаление се бе провалила дори и в това, по-малко или повече. Беше поставила не на място една паметна бележка, която шефът й имаше намерение да представи, и малко след това беше смъмрена, че се е отнесла някъде точно по времето, когато говори нейният свидетел.

„Отнесена“ беше една от любимите думички на Слоу. Но тя наистина се бе замислила за пристъпа на паника на Дюран предния ден. Беше я обзел страх при тази гледка, особено като си помисли, че би могла да му причини много по-големи неприятности. Но Бонила може би беше прав. Вероятно Дюран се преструваше. Може би беше вълк в овча кожа, психопат и измамник…