Джон Кейс - Синдромът

— Но когато сте го принудили да излъже, това е предизвикало стрес. Като въпроса за ризата — „Моята риза жълта ли е?“.

— Да, така е — усмихна се Сътън. — Истина е, че машината не може да бъде победена, и това означава, че не може да се подмени истината. Но може да фалшифицирате лъжата .

— Как?

— Като се държите като стреснат. Някои престъпници знаят това и използват различни техники, за да предизвикат на полиграфа резултати, „неподлежащи на заключение“. Защото ако всеки отговор се регистрира като лъжа — дори очевидните истини, като установяването на нечие име… — той сви рамене, — тогава резултатите са безполезни.

— И какви са тези техники?

— Съзнателното бавене на отговорите дава понякога подобен резултат. Операторът поставя въпрос. Субектът пресмята набързо, докато отговоря на въпроса, и стресът, предизвикван от пресмятането, прави отговора да изглежда като лъжа. Или може да си прехапете устата или да се ощипете. Болката също се отчита като стрес.

— Тоест — каза Ейдриън — вие ни обяснявате, че Дюран е знаел, че трябва да докара отговорите си така, че истинските лъжи да изглеждат като лъжи.

Сътън скръсти ръце.

— Ами, Еди ми каза, че сте били много учудени, когато се е съгласил да се подложи на тест с детектора. Може да е минавал през това, тоест да е тренирал.

— Това, което той ни обяснява, Скаут, е, че тоя тип е хладнокръвен кучи син — прав ли съм, Поли?

— Ами — каза Сътън замислено, — ако сте прави, че той е… Направо е чудно как се е сдобил с ръце и крака.

— Какво искате да кажете? — попита Ейдриън озадачено.

— Има предвид, че… — изхили се Бонила.

— … че е истинска змия — довърши Сътън.

Дюран се облегна на седалката в таксито и загледа преминаващите прозорци, унесен от свистенето на гумите в дъжда. Би трябвало да се чувства по-добре. Би трябвало да е щастлив . От поведението на оператора бе очевидно, че е преминал теста победоносно. Което би трябвало да го кара да се чувства… правдоподобен, или нещо такова. Но изпитваше само мъгляво напрежение и очакване — като че ли скоро трябваше да се случи нещо важно.

Чистачките работеха бясно, но почти нямаше полза — дъждовните капки падаха и се взривяваха върху стъклото.

— Лайняна работа — каза шофьорът.

Дюран кимна и като забеляза малкото знаменце, поставено на арматурното табло, подхвърли, без да мисли:

— Лавалас.

Шофьорът трепна и го погледна.

— Пале креоле, занми?

— Какво?

— Казах: пале Креоле — или не?

— Не. — Дюран поклати глава, несигурен какво го питат. — Не говоря креолски.

Шофьорът изхихика.

— Ами „лавалас“ — голям дъжд?

Дюран не знаеше откъде е научил тази дума. Може би от телевизията, но… занми означаваше „приятел“. Някак бе сигурен, че знае и тази дума. „Господи!“ — помисли си той и погледна през прозореца към червената плетеница на блестящите стопове.

— Глей! — възкликна шофьорът. — Точно по средата!

Дюран погледна и видя една кола, спряла в голяма локва. Водата покриваше почти цялата улица и другите коли трябваше да заобикалят.

— Малко музика, шефе?

— Да, би било добре — кимна Дюран.

Мъжът мушна една касета.

— Бих ви пуснал коша , специално за вас, но другите клиенти не обичат звука на роговете. Така че нося Марли.

Касетката започна: „Няма же-на, няма сълзи…“ Таксито потегли по-бързо, но скоро забави и се заклати, после закова на място, някак странно, в такт с музиката. Дюран се облегна назад и затвори очи. „Конпа… но чия конпа? Еклипс?… Сладкият Мики… Табу.“ Откъде му хрумваха тези думи? Откъде познаваше тази музика? От телевизията ли? Не, едва ли. Това беше нещо като „дежа ву“ или като онази история за прераждането.

И това го караше да изтръпва.

Защо нещо се въртеше в главата му и каквото и да беше, съществуваше извън контрола му? Като че ли неговата идентичност, усещането му за самия себе си се лющеше като боя на стара къща.

Имаше моменти, когато изглеждаше, че си спомня — наистина помнеше — някакъв друг живот. Гласът на таксиджията — „Пале креоле, занми?“ и кръглото му черно лице… Пред него изникваха образи от Хаити. Можеше да усети дъха на мястото — комбинация от жасмин, ром и канални води. Това беше място, което познаваше до болка. Беше сигурен. Но кога? И защо? Не можеше да каже. Всичко, което знаеше, бе, че спомените му от Хаити са триизмерни и ейдетични, не като другите неясни спомени (не като споменава майка му например). Беше нещо истинско, а не смес от телевизионни предавания и статии.