Джон Кейс - Синдромът

Макар че Ейдриън не питаеше топли чувства към него, се бяха споразумели по въпросите, които щяха да му бъдат задавани (с приемливи вариации) и за които знаеше, че може да отговори откровено и положително. Нямаше какво да скрива. Не беше извършил никакво престъпление.

След както се убедеше, че той говори истината, тя може би нямаше така упорито да се придържа към гражданския си иск. Всъщност той не я укоряваше за това, че го дава под съд — сестра й бе мъртва. Но независимо от това как Ейдриън гледаше на нещата, той беше много разтревожен от историята със смъртния акт. Дори не беше сигурен какво означава това — макар че имаше някаква теория.

Или беше жертва на изумителна поредица от съвпадения, или…

Родителите му бяха откраднали личностите на Франк и Роуз Дюран — а после бяха дали същото име и на детето си. Това обясняваше всичко — или почти всичко, защото при тази теория увисваше проблемът с университета. Но беше убеден, че това се дължи на някакво объркване в базата данни.

И все пак — от двете възможности, съвпадение или конспирация, последната изглеждаше много по-вероятна. Разбира се, това повдигаше още един любопитен въпрос: защо се бе наложило родителите му да крадат нечия семейна идентичност? Това, разбира се, не беше негова работа — той не беше от ФБР, но може би конкретният период беше ключът към загадката за паметта му.

По онова време Америка бе водила три войни: Студената война, войната във Виетнам и „Домашната война“ (срещу войниците от Виетнам). И един от тези конфликти би могъл да бъде причина за заплетената ситуация, в която се намираше сега. Колкото и идиотски да звучеше, родителите му можеше да се окажат съветски агенти. Или, което беше по-вероятно — антивоенни активисти, укриващи се от властите. Това би обяснило приемането на чуждата самоличност. С изключение на…

Дюран не можеше да си спомни някой от родителите му да бе правил каквито и да било политически изявления. И все пак трябваше да следва подхода на Шерлок Холмс: след като невъзможното бъде елиминирано, остава единственото правилно обяснение, колкото и да е невероятно — такова бе положението. Но дори и така… не можеше да си представи майка си да пали бюро за свикване на новобранци или баща си да минава през Чекпойнт Чарли 7 7 Пропускателен пункт на САЩ между Източен и Западен Берлин преди падането на Берлинската стена. — Б.пр. с фалшив паспорт…

„А аз?“ — помисли си Дюран, загледан след отдалечаващото се такси.

От друга страна, онези жени например, които наскоро изплуваха след двайсетгодишно укриване. Спомни си вестникарските снимки на Катя Солия: жена на средна възраст, с безизразно лице, скрито зад най-обикновени очила: човек никога не би предположил, че е шофирала похитена кола. Но все пак го бе направила.

Дюран се опита да изхвърли тези мисли от главата си или поне да ги отдалечи, доколкото е възможно, и влезе във фоайето. Разгледа списъка на фирмите и потърси „Сътън & Касъл“ — тя се намираше на четвъртия етаж.

Отиде до асансьора, натисна бутона и зачака — обзе го неприятното чувство, че започва да се задъхва. Бе невъзможно да предвиди какво ще му се случи — знаеше само, че това никога не би му се случило вкъщи, в неговия апартамент.

Една жена в синя рокля го изгледа особено — усещаше, че става нещо, и очевидно не искаше да се замесва. Той видя как очите й трескаво обикалят фоайето, търсещи помощ — но нямаше никой друг.

Точно в този момент пристигна асансьорът. Вратите се разтвориха и жената в синьо бързо пристъпи вътре. Дюран понечи да се качи след нея, но тя протегна ръка с дланта напред, като му казваше да остане там, където е — като че ли беше куче. После хромираните врати се плъзнаха и асансьорът се понесе безшумно.

Той почувства, че вече му е невъзможно да стои така. Тръгна по стълбището нагоре, като взимаше стъпалата по две наведнъж; стъпките му отекваха по студения цимент. Стигна до четвъртия етаж; дишаше тежко и не му стигаше дъх — както добре знаеше: една чудесна рецепта за припадък.

Вратата на „Сътън & Касъл“ беше от старомодните, с метални решетки зад квадратните стъкла; името на фирмата беше гравирано в метално златисто каре над входа. Той почука и се опита да се съвземе. Отвори му Еди Бонила.

— А — каза Бонила, — я виж кой е дошъл!

От дивана наблизо скочи Ейдриън Коуп, трети човек мина напред, за да се представи.

— Пол Сътън — каза той и протегна ръка.

Дюран я стисна. После започна да говори, просто защото би трябвало да каже нещо — но нищо не се получи.