Джон Кейс - Синдромът

— Да, това звучи по-логично — кимна Ейдриън. — Нали е в Европа. Може би такава е била уговорката, плащането да бъде на вноски.

— Аха — отвърна Бонила, — така мисля и аз. Но ще ти кажа, че ако тя е работила с банка в Ламанша, може да се появят някои данъчни проблеми, за които не знаем. Както и да е. Ще ти пратя адреса им по факс и можеш да се обърнеш към банката с писмо. Ако им покажеш смъртен акт и им съобщиш, че си изпълнител на завещанието… би трябвало да ти окажат съдействие.

Той й отвори вратата.

— Харесваш тихите предградия, нали? Ще имаш ли нещо против, ако изчакаш тук? — И тръгна нанякъде, без да дочака отговор.

Появи се след няколко минути с две оранжади и два сандвича, увити в намаслена бяла хартия.

— Исках да те питам — каза Бонила, когато се отправиха обратно към „Слоу & Хюли“ — как всъщност сестра ти се е свързала с онзи шарлатанин? Някой й го е препоръчал ли?

— Не знам — отвърна Ейдриън. — Никога няма да разберем. — Като забеляза, че веждите му се вдигат въпросително, допълни: — Всъщност Ники не беше много общителна.

— Питам те — каза Бонила, — защото знаех какъв е всъщност онзи тип, но като му показах смъртния му акт, имаше вид на ритнат в задника. Искам да кажа, че щеше да припадне. Виж, мога да ти гарантирам , че твоят образ е тип, който може да се оправя с хората, но това, което се случи — приличаше ми на сценка от филм на Джон Траволта или бог знае на какво! Така че според мен изправи го тоя нещастник пред съда и край.

— Нямам друг избор — каза тя. — И двамата сме наясно, че полицията няма да направи нищо. Имат петстотин неразрешени дела за убийства. Едва ли ще се развълнуват от едно дребно нарушение на закона, водещо до хиляда долара глоба и едногодишна присъда — максимум! Затова и подадох граждански иск — подготвих го, между другото, само за около час.

— Както и да е — сви рамене Бонила.

— Не схващаш ли? Този Дюран се смята за психоаналитик. Помисли си. Използва дипломите си, за да привлича хора, които са — какво? Болни. Хора, които вече не знаят към кого да се обърнат. И те му разказват всичките си тайни и грехове, всичките си надежди и страхове — и какво получават в замяна? Ако са късметлии — нищо. А ако не са? Място в рубриката за погребения на „Поуст“.

И двамата мълчаха известно време. Накрая Ейдриън попита:

— Е, каква ти е „гениалната идея“?

— О, да бе! Мислех си, че може би трябва да звъннеш на тоя приятел и да го попиташ би ли се подложил на детектор на лъжата?

Това я изненада и тя не отговори.

— Един мой приятел има кабинет в Спрингфийлд — продължи Бонила. — Не знам какво взима, но…

— Няма значение — каза Ейдриън. — Дюран не би се съгласил с полиграфа!

— Точно там е въпросът. Ще загази, ако го направи, но ще загази и ако не го направи. Кво мислиш?

Тя звънна на Дюран от офиса си след половин час — за претекст реши да го попита дали вече си е наел адвокат, който да го представя в съда. Истината беше, че очакваше номерът вече да е закрит. Вместо това той вдигна слушалката още след първото позвъняване.

— Ало?

Тонът му я изненада. Беше объркан и примирен.

— Обажда се Ейдриън Коуп — каза хладно тя. — Звъня, за да ви попитам дали вече имате юридически представител. Имам някои документи… — Тишина. — Господин Дюран? Чувате ли ме?

Последва ново мълчание, а след това той каза:

— Бях на гробището. — Гласът му изневеряваше.

Ейдриън не знаеше какво да каже.

— И видях надгробния камък.

— О! — Какво целеше с това?

— Единственото, което мога да мисля, е, че става дума за някакво съвпадение.

— Добре. — Тя не можа да се сдържи. — И вашите родители и техните родители имат същите имена по случайно съвпадение, така ли? И регистърът в Браун е сбъркан, както и администрацията в Уисконсин е сгрешила и… всичко е наред? Това ли се опитвате да ми кажете?

— Не — отвърна той. — Не се опитвам да ви кажа нищо. С изключение на това че… аз съм това, което съм.

— Тогава го докажете — изсумтя тя.

— Как? — Чу се примирено изсмиване.

— Използвайте полиграф. — Ейдриън задържа дъха си в дълго очакване на отговора му.

— Нямам нищо против — каза той. — Кога бихте могли да го организирате?

„Може би всичко това е грешка“ — помисли си Дюран, докато подаваше на шофьора двайсетдоларова банкнота. Може би трябваше да каже на таксиджията, че е забравил нещо и да го помоли да го върне вкъщи. Но… не.

— Задръжте рестото — каза Дюран и слезе от таксито пред една безлична сграда в търговския център на Спрингфийлд.