Джон Кейс - Синдромът

Как можеше да си спомня толкова неща, толкова думи, а да не помни гласа на майка си? Ако го помолеха, можеше да рецитира глави и поеми за живота й: къде беше родена, времето, когато се бе загубила в гората, как на седемнайсет години бе паднала от кон и си бе счупила вратен прешлен — нещо, което й бе попречило да участва в абитуриентското тържество. Но факт беше, че той си я припомняше като част от своята „база данни“ — заедно с Джеймс Дийн, пристанището в Балтимор и така нататък.

Отиде до бюрото си и потърси в телефонния указател номера на Службата за регистрация на населението в окръг Колумбия. После изслуша дългото и добре организирано обяснение, записано на автомат, описващо процедурите по получаване на документ за раждане или смъртен акт. Гласът отбеляза, че разкриването на подобни документи е ограничено в съответствие с нормите за запазване на тайната на частния живот. Документите за раждане не можеха да стават публично достояние сто години. Смъртните актове не можеха да се оповестяват, преди да са минали петдесет години. Единственото изключение от правилата се правеше за притежателите на въпросните документи или за най-близките им сродници.

Записаният глас съобщаваше, че за да получат сведенията, тези хора трябва да представят редовната си лична карта със снимка. Което доказваше, че документите на Бонила бяха изфабрикувани. С изключение на това… че той беше детектив. И от това, което Дюран беше гледал по телевизията и чел в книгите, частните агенти си изкарваха хляба, като ползваха различните си „контакти“, за да нарушават правилниците. Това, че един детектив можеше да измъкне смъртен акт от Гражданския регистър, не бе толкова невероятно.

„От друга страна — помисли си Дюран, — мислите ли, че не знам кой съм и дали съм умрял, или не.“ Това разсъждение би било забавно, ако не беше фактът, че негов пациент бе извършил самоубийство и сега предявяваха към него иск за милиони.

Но имаше и нещо друго — нещо, което Бонила бе казал. На Дюран му трябваха няколко секунди, за да си спомни: Индексът за прекъснати поради смърт обществени осигуровки. Детективът беше отишъл в Гражданския регистър и бе прегледал страницата по Интернет на Общественото осигуряване.

„Може би това обяснява нещата — помисли си Дюран. — Може би е открил някого с подобно име — или дори със същото име — и го е сбъркал с мен.“

Дюран седна пред компютъра си — влезе в Интернет и потърси сайта, който съдържаше списък на прекратените обществени осигуровки поради смърт. Страницата вървеше заедно с уебстраници за генеалогията и той потърси и в раздела „Предци“.

Скоро се свърза — имаше три характеристики: първо име, последно име и държава. Дюран въведе имената си на подходящите места, а за окръг посочи Колумбия. Няколко секунди по-късно резултатите се показаха на компютъра — имаше данни само за един човек с такива имена:

„Име: Джефри Дюран

Роден: 25 август 1968

Починал: 4 април 1970

Местожителство: 20010, (В. О. К.)

НСО: 520 — 92, 0668“

Това беше той.

Дюран почти загуби свяст.

Шофьорът нямаше представа как да стигне до гробището Рок Крийк, макар че и двамата можеха да видят хълма, на който се намираше — виждаха пътя през парка, виждаха гробовете, статуите и гробниците, издигащи се на височината. Опитаха откъм „Калвърт“, после край катедралата и откъм булевард „Масачузетс“, но щом се отклоняваха от шосето покрай парка, гробището изчезваше.

— Ще трябва доста да пообикаляме — каза шофьорът. — Имате роднина, който е погребан тук, така ли?

— Да — каза Дюран.

— Не ми е работа — каза таксиджията малко разкаяно, — но и аз загубих майка си преди осем години и не съм ходил на гроба й отдавна.

Поклати глава и се наведе да пусне чистачките.

„Преди осем години…“ — помисли си Дюран. Тогава бяха починали и родителите му — през лятото на 93-та. Накрая спряха пред малка бензиностанция до хотел „Уотъргейт“ и шофьорът слезе и отиде до служителя.

— Мой човек… — потупа го той по рамото.

Влязоха в канцеларията и след малко шофьорът се показа с карта в ръка. Тръшна се на седалката, потупа пожълтялото арматурно табло и обяви:

— Сега отново напред.

Така и стана. Намериха пътя към гробището на около два километра, но докато стигнаха до малката сграда при входа му, вече валеше силен дъжд.

— Приятел — каза шофьорът, докато Дюран му плащаше. — Искаш ли чадър?

— Моля?

— Безплатно, ей така. Всеки дъждовен ден поне двама-трима клиенти си забравят чадърите. И какво да правя, опитвам се да преразпределям благата, нали разбираш?