Джон Кейс - Синдромът

— Така е, но последната инспекция е извършена от човек на име Макелигът. Сега той е пенсионер, но навремето е назначавал на работа Еспозито. Снощи говорих с него и той твърди, че асфалтовата смес е била добра. Така че…

— Превъзходно!

— Особено при положение, че Еспозито дори не е поглеждал асфалта две години след като е бил положен…

— Харесва ми! — изгърмя Слоу. — Така излиза, че Еспозито дрънка глупости. Изключително! Ще ги разбием тия копелета.

Еди Бонила я взе в 12:30. Каза, че имал „блестяща идея“, която искал да обсъди с нея — и освен това искал да я черпи един обяд.

Чакаше я в колата си в двора на съда, близо до площад „Харбър“, където беше и централата на „Слоу & Хюли“. „Колата“ беше едно очукано „камаро“ с две кубчета „Рубик“, окачени на предното стъкло; Ейдриън скочи вътре и се вмъкнаха в движението.

Тя се облегна и затвори очи. От всичко най обичаше да я возят. Напомняше й за пътуванията с кола, когато беше дете. Тя и Ники, която духаше срещу стъклото, за да може да рисува по него или да играят на морски шах. Напомняше й дългите ваканционни пътувания до езерото Шерендо — бяха ходили там пет години подред в един къмпинг. Дек и Марлина отпред, тя и Ники сврени отзад (и всичко, което не се бе побрало в багажника), разбира се и с Къпкейк, котката, в специалната си кошница за пътуване.

Докато минаваха край паметника на Вашингтон, Ейдриън си припомни времето, когато Ники хранеше Къпкейк с остатъците от своя сандвич с риба, престоял часове на слънцето. Котката се разболяваше и усмърдяваше всичко! О, Господи! Те си запушваха взаимно носовете и мучаха! И се търкаляха под прозорците и си удряха главите, като се правеха, че си запушват устата. Имаше много подобни пътувания и всички винаги бяха еднакви: дълги и досадни — и с много смях. Понякога играеха на думи или пееха песни; една от тях започваше така: „Събрах си багажа, взех си и…“.

— Пушката.

— Какво?! — Бонила я погледна озадачено.

Тя се огледа. Минаваха покрай Конгресната библиотека и се отправяха на изток по булевард „Пенсилвания“. Не се бе усетила, че го е казала на глас.

— Сестра ми имаше оръжие — каза тя. — Една пушка.

— Бая хора имат — повдигна рамене Бонила. — Всъщност имат по две, че и по повече.

Ейдриън не се учуди на безразличието му. Бонила винаги я бе поразявал — той бе от хората, разполагащи с цял арсенал. И тя реши да му покаже пушката. Да го попита за заглушителя — и какво въобще да прави с нея. Бе почти сигурна, че не е законно да притежаваш точно такава. Но вместо това попита:

— Къде отиваме?

— В Манялардо. Страхотно предградие.

На Девета улица и „Пенсилвания“ се набутаха зад един микробус за разносна търговия и минаха на червено. Бонила изригна куп проклятия, стисна здраво кормилото и на два пъти форсира колата — нещо, което никак не му бе присъщо. Тя погледна през прозореца. Минаваха покрай нещо като демилитаризирана зона, своеобразен буфер между гетото на черните и това на юпитата. Това я подсети да го пита за „банковото разследване“.

— О, да. Забравих да ти кажа. — Той поклати глава. — Имам един приятел във Флорида — „информационен брокер“. Даваш му името или номера на осигуровката и той може да мине през всяка банка, всеки брокер или застрахователна фирма в страната.

— Изглежда ми незаконно.

— Не и на мен. — Бонила вдигна рамене. — Защото не знам как го прави. Пък и не е моя работа. Но въпросът е там: той разследва сестра ти навсякъде и каквото излезе, ми го изпраща… намерил е и сметките, които ми даде ти.

— Онези в „Ригс“…

— Текуща сметка и отделно спестовна. Има най-много двайсет хилядарки, точно както каза ти.

— Значи не е намерил нищо.

— Не мисля. Смятам, че е открил всичко, което съществува.

— Не може да бъде! Тя имаше споразумение…

— Така казваш ти. Прегледах сметките й — проследих ги от момента, в който ги е отворила.

— И?

Пред тях имаше пет-шест полицейски коли, паркирани в две редици пред малък магазин. Бонила се нареди зад тях до една табела: „Не спирайте“.

— Тя е отворила сметката в „Ригс“ — допълни той — преди две години. Оттогава всеки месец получава чек — нещо като заплата по пет хиляди, точно по пет. Само понякога чековете са по-големи. Изглежда, е получавала толкова пари, колкото са били разноските й.

Ейдриън кимна, очите й се впериха в полицейските коли.

— А тези чекове откъде идват?

— От Джърси.

— От Ню Джърси? Защо е трябвало…

— Не Ню Джърси, а Джърси. Само Джърси! Един остров в Ламанша. Там има много банки.