Джон Кейс - Синдромът

Дюран бе така разчувстван от внезапната любезност на шофьора, че дори се натъжи, когато таксито замина; като че ли се разделяше с приятел.

Посрещна го вялият гробищен служител, който, по мнението на Дюран, изглеждаше така, като че ли скоро щеше да се присъедини към онези, които надзираваше. Кожата му беше хартиенобяла, очите — със зачервени клепачи и гуреливи. Беше в работни дрехи — тъмносиня риза, дочени панталони и ботуши.

— С какво мога да ви услужа? — попита той.

— Търся един гроб.

— Е, дошли сте на точното място. Как е името?

— Дюран — отвърна той и му прозвуча много глупаво. — Джефри Дюран.

Мъжът мълчаливо пусна информацията в компютъра и след миг изпринтира карта на гробището, загради с кръгче район, отбелязан като П-3, и без да каже дума, подаде листа на Дюран.

Чадърът беше голям и хубав, с дървена дръжка. Дюран излезе навън и го отвори, а дъждът, като по подаден сигнал, заваля още по-силно. Той нямаше нищо против, че вали — ако не друго, намалената видимост притъпяваше агорафобията, стегнала стомаха му.

Стоеше под чадъра и изучаваше картата, и успя да разбере само едно: откриването на гроба не беше лесна работа. Дори и с помощта на картата му трябваха почти двайсет минути. Когато най-после намери гроба, обувките, чорапите и крачолите на панталона му бяха прогизнали.

Надгробният камък на Джефри Аарон Дюран беше на малко възвишение, под един разклонен норвежки смърч. Земята беше подгизнала от дъжда и покрита с иглички; миришеше на Коледа. Дюран се загледа тъжно в надписа:

„Джефри Аарон Дюран

Р. 26 август, 1968

П. 4 април, 1970

Понякога Небето взима в обятията си онези, които обича най-много“

Видът на надгробния камък му подейства като юмручен удар. Дъхът му спря и за момент той се вдърви; уплаши се, че около него има само празнота; че ако погледне, ще открие, че върви по път, по който няма нищо, освен несигурност, че светът, който познава, е само халюцинация, творение на разстроения му ум. Потресен, Дюран стоеше безпомощно; порив на вятъра изтръгна чадъра от ръцете му и го метна встрани. Той се обърна и се загледа в търкалящия се по хълма чадър, благодарен, че има хълм, чадър и гробище.

Вече нищо не можеше да го учуди — огледа се пак и видя това, което вцепенението му бе попречило да разбере още от пръв поглед — той стоеше на семеен парцел, обграден от гробове на няколко Дюрановци. За втори път през тази минута светът се разклати пред очите му; от гранитната плоча се възнасяше ангел със събрани криле и сведен надолу поглед. Под ангела бяха издълбани имената на родителите му: и те като него бяха починали през 1970-а.

Думите от смъртния акт минаха през съзнанието му: масивна травма (автопроизшествие) . А не задушаване от въглероден окис, и не в Нантъкет, а в Карлайл, Пенсилвания .

Той се обърна и бавно закрачи под дъжда. Стигна в сградата на гробището целият измокрен и помоли служителя да му повика такси.

Мъжът го погледна бавно и зло и като видя изражението му, се ухили жлъчно, със зле прикрита подигравка.

— Какво има? Призраци ли видяхте?

Не беше честно.

През миналата седмица Ейдриън беше седяла в офиса всяка вечер чак до дванайсет, за да приготви отлагането на делото. Но закъсня. Само веднъж. И секретарката на Къртис Слоу беше напълнила гласовата поща с все по-саркастични съобщения. Върхът беше: „Охо, цял ден ли ти трябва, за да дойдеш?“.

Кучка!

Ейдриън си погледна часовника. Беше десет сутринта — не два следобед. Пое дълбоко дъх, преброи до пет и натисна бутона за връзка с кабинета на Слоу. Секретарката й съобщи, че линията е заета, и я остави да чака.

Докато чакаше, прегледа досието на Данте Еспозито, един от градските „експерти“ по асфалта. От това, което успя да намери, изглеждаше, че Еспозито може да свидетелства, че въпросният асфалт по всяка вероятност е различен от сместа, която фирмата използваше обикновено. (Това не беше добре.)

Накрая Слоу се обади и от бодрия му тон бе очевидно, че е забравил защо е наредил да му се обади и прехвърля топката на нея — Слоу се славеше с това, че обвиняваше хората за собствената си разсеяност.

— Получих съобщението ви — каза тя, — и има документи, които сигурно бихте искали да видите. Да ви ги пратя ли горе?

— Да. Нещо полезно?

— Ами… — Тя се поколеба. — Открих докладите на инспекторите и те са благоприятни за нас — оценката им за работата е отлична.

Слоу изръмжа одобрително, после рече:

— Това е страхотно, но Еспозито все още е проблем…