Джон Кейс - Синдромът

Дюран остана вцепенен там, където беше — изправен в антрето.

Това беше безумие.

Изнервен от разправията със сестрата на Нико и нейния старомоден доберман, Дюран седеше пред компютъра и четеше последните няколко записа от досието на покойната.

„15 октомври

Състояние на хипнотичен транс. Подтикване на пациента да си припомни «мрачната нощ». Преодоляване на първоначалната съпротива, но задръжките все още съществуват. Спомените за «черната меса» са болезнени дори и под хипноза. Нова подробност: участие в ритуал за причестяване със семенна течност и кръв.

20 октомври

Никол Съливан е мъртва. По-младата й сестра, Ейдриън Коуп, нахлува по време на сеанса с Де Гроот, за да ми заяви, че ме смята виновен за самоубийството на сестра си. (Тази промяна от мъка към гняв може би да е здравословна за изцеляването на госпожица Коуп.)“

Натисна бутона на файла и направи допълнение:

„5 ноември

Второ посещение на Ейдриън Коуп; съпроводена от частен детектив на име Бонила. Отправен ми е иск за 10 милиона долара граждански щети (!) за съзнателно предизвикване и задълбочаване на душевно разстройство, измама и самозванство. Невероятно, но детективът представи фалшифицирани писма и документи в подкрепа на твърдението.“

Това беше лудост. Ако документите бяха истински, сигурно би имало смисъл да се занимава с тях. Но те не бяха. Тогава какво се надяваше да направи сестрата на Нико?

Направо да се почудиш с какво се занимават юристите и частните детективи.

Стана от компютъра и отиде до стария дървен бюфет, където държеше колекция от специални малцови уискита и няколко кристални чаши. Наля си два пръста „Лерой“, разклати чашата за миг и пийна. С помощта на предпечатна система всеки би могъл да си набави каквито си иска документи. Документ за раждане, смъртен акт. Всичко. Но не това беше главният въпрос — не това го безпокоеше всъщност. Смущаваше го най-силно фактът, че Бонила и Коуп нямаше да спечелят нищо, ако го атакуват с фалшиви документи.

Отпи още една глътка от уискито и отиде до прозореца. Погледна към катедралата и си помисли: „Може би онзи тип, Бонила, е изфабрикувал всичко това и е продал пакета като истинска стока на сестрата на Нико. Може би си е представял, че ще изкара малко парички…“.

Това, разбира се, също беше възможно, но… Колко печен би могъл да бъде тип като онзи?

Поклати глава. Не знаеше какво да мисли. От една страна, дразнещо, от друга — объркващо. Да срещнеш някого лице в лице и той да отрича нещо толкова основно като самоличността ти — и да го прави във всекидневната ти… Е, това наистина можеше да те изкара от равновесие.

Какво беше казала? „Мъжът, за когото се представяте.“ Смешно обвинение, но дори и то го караше да се чувства така, сякаш е осветила душата му с фенерче и е открила строителна пукнатина от челото до краката. Очевидно грешеше, но обвинението докосна сърцевината на това, което толкова много го безпокоеше напоследък: отчуждението, което изпитваше, и това усещане… не можеше да го определи точно.

В сърцевината на най-интимния му свят… но такава сърцевина нямаше .

Дюран свърши уискито, обърна се и отиде в хола. Взе снимката на майка си — тя бе седнала на люлката на верандата, с отметната глава и се смееше щастливо. Той затвори очи и се опита да си припомни как наистина изглеждаше. Но това, което помнеше, беше… само снимката. Мама на люлка.

Наистина имаше проблеми с паметта — или най-малкото със спомените си. Нямаше нищо „ейдетично“ 6 6 Ейдетичен (ейдос, гр. — картина). Способността на човека да си представя по-рано възприетите неща така нагледно, като че ли ги възприема в момента. — Б.ел.р. в тях. Беше чел литература по въпроса и точно този термин беше използвал Юнг, за да охарактеризира спомените на „прустианския“ характер, описвайки сцената, когато излегналия се в леглото Пруст внезапно потъва в съвсем реално минало само в резултат на това, че е отхапал крайчеца на потопена в чай бисквита.

Въпросът не беше само в това, че спомените на Дюран бяха почти изцяло визуални. Отсъстваха усещанията му за цвят и мирис, за вкус и звук. Имаше само една зрителна представа, и толкова. Или с други думи, помнеше майка си по начина, по който помнеше… Елеонор Рузвелт (или Мерилин Монро, или Покахонтас).

Злобната усмивка на Еди Бонила се въртеше пред очите му като тържествуващата физиономия на Котарака от „Алиса“. И лудешкото обвинение ехтеше в ушите му: „човекът, за когото се представяте…“.