Джон Кейс - Синдромът

Нямаше абсолютно никакъв спомен да е управлявал яхта — или да е бил на борда на яхта в морето. И все пак усещаше, че е бил моряк: това беше дълбоко вкоренено в него и не можеше да е грешка. И въпреки това: никакви спомени. Опитваше се да си възстанови дори и един-единствен момент в морето, но мозъкът му „хващаше желязото“, като яхта, обърната срещу вятъра. Платната се отпускаха и яхтата почти спираше, мъртва, полюляваща се, неподвижна.

„Това съм аз — помисли си Дюран. — Главата ми е желязна.“ И за момент не на шега се замисли дали не се е преродил. Иначе как би могъл по друг начин да има такива познания, ако не от предишен живот? „Прераждането би обяснило много неща — помисли си Дюран, — но… не и това.“ Ако беше истина, можеше да обясни живота след смъртта, но никога не можеше да даде отговор на простия и толкова опустошителен въпрос, който го мъчеше.

„Как се случи така, че съм толкова сам на тоя свят, толкова откъснат от самия себе си, че дори не мога да си спомня дали знам как се управлява яхта, или какво е майка ти да те носи на ръце. Като че ли съм се превърнал в груба скица на самия себе си…“

Притеснен от въпросите за своята идентичност и чувствата си, той смени каналите. По Ем Ти Ви предаваха „Истинския световен маратон“ и той се загледа.

Следващия следобед на вратата се появи сестрата на Нико и Дюран с изненада видя, че не е сама.

Един дребен, старомодно облечен мъж стоеше до нея и се поклащаше на пети. Беше към петдесетгодишен, с прави като стрела бакенбарди и с очи като синци. Дори и без да го погледне, Дюран беше сигурен, че пръстите му са пожълтели от никотин.

— Заповядайте — каза Дюран и отстъпи, за да ги пусне да влязат.

Ейдриън му хвърли хладен поглед и влезе с приятеля си, който беше точно зад нея. Беше поразително — толкова много приличаше на Нико и все пак… Бяха като Белоснежка и Червенорозка, като Ейдриън определено беше Белоснежка. Последния път, когато Дюран бе видял Нико, тя носеше къса поличка и опъната по тялото блузка. Сестра й изглеждаше съвсем различно. Беше облечена в пастелнозелена рокля, стигаща до прасците, и с къдрава яка, подпираща брадичката й. В сравнение с тоалетите на Нико тя би могла да бъде учителката й от детската градина.

Дюран затвори вратата и се обърна към гостите. Мъжът му подаде един плик и Дюран го погледна озадачено.

— Какво е това?

— Вие сте призован — каза мъжът.

— Какво съм?

— Призован.

— С какво?

Бакенбардите се изхилиха, което предизвика кос поглед от страна на Ейдриън.

— А вие какво си мислите? — попита дребният мъж.

Дюран се обърна към Ейдриън, чиито страни бяха яркочервени, макар че не можеше да е сигурен дали от неудобство, или от злост.

— Давам ви под съд — каза Ейдриън.

— За какво? — попита Дюран.

— За преднамерено предизвикване на емоционално разстройство — както и за изнудване.

Тя кимна към плика в ръката му.

— Това е жалбата — и призовка за явяване пред съда. Имате двайсет дни да отговорите.

— О, за бога! — възкликна Дюран и заклати невярващо глава.

— Има още нещо — продължи Ейдриън. — Бяхме в полицията. Те също биха искали да поговорят с вас.

— Вижте — каза Дюран, — знам какво може да причини мъката на някои хора, но… сестра ви беше много обременена.

— И вие сте много обременен — чу се гласът на Бакенбардите, — или поне ще станете такъв, защото отивате в пандиза, докторе.

— Не ставайте смешен — каза Дюран.

— Няма нищо смешно. Вие сте изнудвач — каза Ейдриън.

— И можем да го докажем — добави Бакенбардите.

Дюран затвори очи и пак поклати глава. После ги отвори и се вгледа в Ейдриън.

— Направих за сестра ви всичко, което бе по силите ми.

— Всъщност — каза дребният мъж — това може и да е вярно, но не е там въпросът. Проблемът е, че сте шарлатанин и сте нарушили закона.

— Кой закон?

— Имате ли молив? За да си запишете: член 33, алинея 2. 3310, параграф едно. Проверете го.

— Какво да проверя? — попита Дюран.

— Криминалният кодекс на окръг Колумбия. Вие практикувате без разрешение. Това не е хубаво.

Дюран се обърна към Бакенбардите и за първи път се вгледа в него внимателно. Изглеждаше като направен от кокали и жили, едно от онези печени момчета, което участва в много сбивания като дете, а след това не може да спре.

— Не че това има значение — каза Дюран, — но кой сте вие, майната ви?

Мъжът се усмихна, възхитен, че е привлякъл вниманието на Дюран, бръкна в палтото си, извади визитка и му я подаде.