Джон Кейс - Синдромът

— И искаш да ти помогна, така ли… Как?

— Искам да го разследваш, да откриеш дали има документирани и други жалби — такива неща.

— Значи говорим за… какво? Основни неща. Дипломи, рейтинг на доверие? Така ли?

— Точно.

Бонила замълча за момент, после рече:

— Мога да го свърша. Но…

— Ники ми остави малко пари, които мога да използвам.

— Не в това е въпросът.

— Разбира се, че е. Ще си платя!

— Да, но…

— Еди, настоявам!

Той изчака няколко секунди, после каза:

— Това, което исках да те питам, беше: имаш ли бюджет?

— Ами… — Тя се замисли, очевидно притеснена. — Хиляда долара ще стигнат ли за…

— Дърпам те за опашката — засмя се Бонила. — Ще си удържа само разходите.

Ейдриън понечи още веднъж да протестира, но той я сряза:

— Сега кажи какво имаш за онзи тип?

Тя му съобщи. Име и адрес. И телефонен номер.

— Някакви документи?

— Не — отвърна тя. — Но успях да му видя дипломите.

— Какво?!

— Видях му дипломите.

— Била си там ли?

— Да.

— И защо го направи? — Чу се тъжна въздишка. — За да можеш да го навикаш, нали?

— Да.

— Е, повече не го прави.

— Няма.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Окей — каза Бонила. — Къде е учил този гъсок?

— В „Браун“. И докторат в Уисконсин. Клинична психология.

— Кои години?

— Не си спомням.

— Няма значение. — Линията остана безмълвна няколко секунди. Накрая Бонила каза: — Дай ми два дни.

И прекъсна разговора.

Дюран почувства как гърдите му се свиват и си помисли: „Телефонът“ — точно преди апаратът да позвъни. И после иззвъня, а Дюран подскочи въпреки усилието си да остане спокоен. Натисна бутона за изключване на звука на телевизора (Опра продължаваше да говори в кадър) и вдигна слушалката.

— Господин Дюран?

Гласът беше женски, възпитан и спокоен. Може би някой търговски агент — сдържан, ненатраплив.

— Да?

— Обажда се Ейдриън Коуп.

Уф! Раменете му увиснаха и той си помисли: „Тази жена е неуравновесена. Не го приемай лично“.

— О, здравейте! — После, след кратко мълчание, попита: — Какво бих могъл да направя за вас?

— Ами — каза тя, — бих искала да дойда и да поговорим, ако бъдете така любезен.

Любезен? Спомни си гласа й, как яростно нахлу през вратата, докато Де Гроот беше в другата стая. „Копеле мръсно! Ти я уби!“

— Не знам — каза той. — Не съм сигурен, че това е добра идея.

— Ще ви отнема само няколко минути — каза тя. — Искам да поговорим за Ники.

— Това е… как да кажа… едва ли ще излезе нещо свястно.

— Моля ви. Няма да трае дълго — наистина можете да ми помогнете.

Дюран се замисли. Настъпи дълга пауза. Може би искаше да се извини за държането си. Може би искаше да научи за проблемите на сестра си. Разговорът с него може би щеше да я успокои. Не беше лесно за хората, които оставаха след мъртвите. Те често пъти се обвиняваха и се нуждаеха от окуражаване.

— Ще ви отнема само две минутки — продължи тя.

— Добре — въздъхна Дюран.

— Страхотно. Кога ще ви е удобно? — Гласът й изведнъж стана сух и делови.

— Нека погледна — отвърна Дюран и отвори бележника си. — Може да се срещнем утре следобед. В два часа?

Тази вечер той си нагласи вечерята (пица със сирене и артишок от пицария „Луна“), така че да може да я изяде по време на документалния филм за Купата на Америка.

Докато гледаше предаването, чувстваше почти физическа връзка с екипажа и навеждаше глава всеки път, когато яхтата заобикаляше буя. Движенията на малкия екипаж бяха зрелищно бързи и синхронизирани с движението на яхтата, която се накланяше толкова бързо встрани, че водата прехвърляше борда.

Надпреварата го бе погълнала така, че пицата му остана недокосната. Водните пръски, летящи край устремения нос, начинът, по който платната шляпаха, отпускаха се и се издуваха, когато уловяха вятъра — всичко това го изпълваше с невероятно напрежение, толкова остро, че ако в този момент го запитаха нещо, едва ли би могъл да отговори. Беше много особено състояние — без да иска, повтаряше движенията на яхтсмените, като се напъваше в синхрон с екипажа на екрана, предчувстваше следващите им движения и несъзнателно се опитваше да ги имитира. „Като куче — помисли си той, — което мърда лапи насън.“

Но откъде идваше това? Беше му толкова познато: шумът и плисъкът на вълните, стремителните движения на екипажа, въжетата, платната, соленият привкус и блестящото небе. Беше свикнал с морето. Усещаше го. Знаеше точно какво правят членовете на екипажа и какво ще направят след малко, още преди да са започнали. Беше способен да предвиди всяка промяна в такелажа, точния момент, в който ъгълът на платната се променяше и вятърът ги издуваше с все сила, а яхтата се стрелваше напред. И все пак…