Джон Кейс - Синдромът

Прозя се, отмести списъка с въпросите, който приготвяше, и отвори органайзера си.

Преди да се прибере трябваше да довърши коментарите към всеки от въпросите, да разпечата файла и да го остави на бюрото на Слоу, за да може той да го прочете утре сутринта. Една от точките беше: „Да се обадя на Рамон за Джак“. Портиерът бе обещал да го вземе в събота, което й напомни, че Джак може би има нужда от разходка. В действителност… Тя пое дълбоко дъх и се насили да се обади на госпожа Спиърс. Трябваше да се прибере, но все още не можеше. Затова набра номера.

— Здравейте… — възкликна тя, като използваше последните остатъци от „жизненост“, с които разполагаше. — Още съм в офиса и имам малък проблем. С Джак. — Мразеше се, когато говореше така, но… — О, спасявате ми живота, госпожо Спиърс, не знам как да ви се отблагодаря, вие сте ангел! Не, наистина! Да, така е!

Затвори телефона, облегна се в стола си и се заклати. Очите й се спряха върху урната и тя за стотен път си напомни, че трябва да направи нещо с пепелта на Ники. Да я пръсне над Потомак… или нещо подобно? Но къде? И как? Така просто да застане на брега на реката и просто да я… пръсне? Или пък от някой мост? От кой мост? Или да наеме лодка.

С въздишка си набеляза следващата точка в списъка: Дюран.

Мръсен кучи син…

Остави писалката в края на бюрото. Дюран. Заплахата й се бе оказала празни приказки. Освен че нахлу в кабинета му и му се разкрещя, не бе направила… нищо друго. Имаше толкова много ангажименти…

Бети влезе с няколко малки бели кутийки от ресторанта „Тейсти тай“. Ейдриън гребна една лъжица от перлените топчици с къри и повтори, че трябва да разпъне шарлатанина, който бе убил сестра й.

— Е, може би — отбеляза Бети.

— Може би ли? Сто на сто я е мотал! Искаш ли да се обзаложиш, че срещу него има цял километър оплаквания?

— Мислиш ли?

— Готова съм да се обзаложа — каза Ейдриън. — И ако е така, ще го помета. Сериозно ти говоря! Ники можеше и да е разпиляна…

— Хм… меко казано: „Ники можеше да е разпиляна“?

— Окей, добре, наистина беше доста разпиляна. Но какви са тези фантазии за насилие през детството й — тя се самоуби заради това. А то нямаше нищо общо с действителността.

— Сигурна ли си? Искам да кажа, откъде знаеш защо се е самоубила?

— Написано е в завещанието й. Беше го оставила вместо предсмъртно писмо. И онзи тип, Дюран — когото споменава в завещанието си, е измислил всичко това. Накарал я е да повярва.

Бети се смръщи.

— Тя говореше само за това сексуално насилие. И затова предполагам, че той й е помагал! — Тя загреба по-дълбоко в кутията със сладкиша, пробва го внимателно и повдигна рамене. — Този е по-хубав.

— И какво смяташ да правиш?

— Ще му разгоня фамилията.

— Как? — попита Бети.

— Откъде да знам? Нямам време дори да разходя кучето.

— Тогава защо не се обърнеш към градските власти да го разследват?

— Вчера… — Ейдриън ядеше лакомо — се обадих в Медицинския борд — те дават лицензите на клиничните психолози, и знаеш ли какво ми казаха? Казаха ми, че трябвало да съм внимателна — наистина употребиха думата „внимателна“, за клопките при „делата за лошо лекуване“ — и това е цитат — в сферата на душевното здраве.

Бети завъртя очи към тавана.

— Като че ли ми трябва техният правен съвет! — възкликна Ейдриън.

Клечките за храна на Бети вдигнаха парченце сладкиш към устата й; Ейдриън отново нападна кутията с къри.

— Защо не наемеш Еди Вънила? — попита Бети.

Ейдриън се намръщи.

— Нали се занимава точно с това — рече Бети. — Искам да кажа, нали това е неговата област?

Ейдриън бавно поклати глава.

— Предполагам, но… не мога да си го позволя! Впрочем, какъв му е хонорарът? Петдесетачка на час или повече?

— Нали разполагаш с парите на сестра си — нали ти си изпълнителят? При тези обстоятелства мисля, че е редно да наемеш човек за разследването.

Това не й бе хрумвало — така бе свикнала с мисълта за ограничените си средства, че никога не бе и помисляла да наеме някого да свърши това, което би могла да направи и тя — дори и когато знаеше, че не разполага с достатъчно време.

— Може би си права — съгласи се неохотно тя.

Едуард Бонила, или както често го наричаха Еди Вънила 5 5 Ванилия (англ.). — Б.пр. , беше пенсиониран военен, прекарал по-голямата част от живота си като следовател в окръжната прокуратура. Преди няколко години бе станал лицензиран частен детектив и фигурираше в „Жълтите страници“ като „Бонила & съдружници“.