Джон Кейс - Синдромът

Делото на „Амелгамейтид“ беше пред отлагане — във фазата, при която всяка от спорещите страни преценява с какви свидетели разполага. Тя знаеше предостатъчно за асфалта благодарение на петнайсетте часа на ден, в продължение на повече от десет дни, през които на бегом се бе опитала да се оправи с всичко, с което я товареше Къртис Слоу.

Ники бе кремирана преди повече от седмица, а Ейдриън още не бе прибрала урната с праха й. От погребалното бюро й звъниха вече три пъти. Ако не отидела скоро, предупреди я Барет, щели да й начислят суми за „складиране“.

Прахта на сестра й изискваше разходи за „складиране“ — просто невероятно; представяше си урната, облепена с неплатени талони за паркинг. Трябваше да отиде и да я прибере. Още днес. Независимо от факта, че двамата със Слоу трябваше да се срещнат с преподобния Ейс Джонсън, ключов свидетел, когото противниковата страна бе решила да използва. Слоу очакваше тя да обядва с тях двамата, но очевидно щяха да минат и без нея.

Господин Джонсън представляваше интерес, доколкото бе подписал паметната бележка за необходимите разходи и за срока и материалите, които „Амелгамейтид“ предлагаше да използва при полагане на пътната настилка в окръга. За нещастие паметната бележка съдържаше и една забележка, написана на ръка от господин Джонсън в полето. „Нова смес?“

Забележката беше проблем, защото по времето на търга бе известно, че „Амелгамейтид“ разработва нова асфалтова смес. Тази „нова смес“ използваше по-евтин асфалтов цимент — черен ситен материал, служещ за спойка на асфалтовата смес. За нещастие, както личеше от документите на „Амелгамейтид“, новата смес показваше склонност да се напуква при ниски температури, а още по-лошото бе, че по времето, когато „Амелгамейтид“ бе участвала в търга, новата смес е била в опитен стадий и не е била одобрена. И поради забележката, написана в полето на договора, окръг Колумбия имаше подозрения.

Пълното му име беше доста гръмко — Адоунис Ексълънс Джонсън. На трийсет и седем години той вече беше един от „младите вицепрезиденти“ на „Амелгамейтид“. Ейдриън очакваше, че господин Джонсън е черен, защото най-вече негрите носеха такива имена, но той се оказа пълен бял човек с гипсовобледа кожа и светлосини очи, като чисто нови дънки „Левис“. Големи безстилни очила висяха на белязания от акне нос. Свит в плюшените мебели на Къртис Слоу, той изглеждаше много наплашен, направо ужасен.

Все пак бяха обсъждали почти два часа неговото свидетелско показание, като накрая отделиха трийсет минути и за печалната забележка.

Около 12:30 шефът й предложи да обядват в „Оксидентъл грил“.

Ейдриън му отправи отчаян поглед и измърмори:

— Не мога! Нали помните? Имам ангажимент.

Бе го предупредила, че трябва да се измъкне от обяда, но Слоу повдигна вежди.

— Ангажимент ли?

Тя разбра какво означава това: не искаше да го оставя сам с Джонсън. За какво ли щяха да си говорят? За асфалт ли?

— Просто… толкова време изгубих, че не можах да успея…

— Добре, но ние сме много разочаровани.

Можеше да види как й падат акциите, но за нищо на света нямаше да спомене сестра си като извинение. Повдигна рамене, увери ги колко съжалява и ги остави да се гледат (Джонсън, изглежда, бе гладен. Слоу беше зашеметен).

Погребалното бюро „Албион“ беше в Анакоста — бе го избрала по азбучен ред, не защото й беше подръка — и таксито се обърка. Когато най-после се върна в заседателната зала, беше минал час и половина; носеше урната в малко дървено сандъче на дъното на пазарска чанта.

Слоу погледна чантата, когато тя влетя вътре, и повдигна вежди. Пазаруване? Ейдриън почувства как се изчервява.

През следващите три часа продължиха да подготвят свидетелите. И никой от тях не попита дали „Амелгамейтид“ действително са използвали новата смес. Просто се учудваха как някой би могъл да помни подобни неща отпреди шест години. Възможно ли беше господин Джонсън просто да си е драскал? Или да е мислил за други проблеми?

Към четири следобед в очите на Джонсън проблесна светлина.

— Вижте — каза той, като се наведе напред с доверителен израз. — Ще бъда честен с вас. Въобще не знаех за какво, по дяволите, мислех, когато надрасках това.

Слоу се усмихна.

Пет минути след тази усмивка тя отново се озова в клетката си и четири часа по-късно все още седеше там изнервена, вбесена, изпълнена с досада. Пепелта на сестра й бе в ъгъла, на пода край кантонерката до закачалката, където висеше палтото й.