Джон Кейс - Синдромът

Кои бяха „съдружниците“ можеше само да се гадае, но той се справяше добре — обслужваше вестници, занимаваше се с издирвания, работеше по разводи и осъществяваше текущи разследвания за правни фирми, замесени в сливания и закупувания. Както казваха всички, той беше добър в намирането на подходящи свидетели и при оглед на съдебните архиви, макар че умението му да води интервюта будеше известно съмнение (един от адвокатите го наричаше Еди Горилата — разбира се, не и пред него).

Можеше да свърши чудесна работа.

Освен това й беше съсед, работеше на Парк Роуд, само на един квартал от обширния сутеренен етаж, който държеше тя, и участваше постоянно в съседските срещи на местния клуб „Маунт Плезънт“. На тези срещи най-често се обсъждаха проблемите на сигурността и повечето участници подкрепяха консервативните ценности на собствеността. Бонила беше много активен и при организиране на Съседския патрул към „Маунт Плезънт“ — той ги наричаше „моето опълчение“ и предвождаше патрулиращите групи — облечени в оранжево домовладелци.

— Вземи си — каза Бети и й предложи кутията си.

Ейдриън поклати глава и учтиво й предложи своята. Но Бети не прояви интерес, стана и изхвърли остатъците в кошчето за боклук.

— Хайде да се заемаме с нашия воденичен камък — каза тя и тръгна към стаичката си.

Ейдриън се отпусна в стола си и хапна още малко ориз с къри.

Колкото повече мислеше, толкова повече харесваше идеята да наеме Еди Бонила. Нямаше друг ход, а и не можеше да позволи на онзи тип, Дюран, да се измъкне безнаказано. Едно разследване щеше да постави нещата на място. И Бонила беше идеалният избор. Малко избухлив, но все пак професионалист. И въпреки че беше адски зает — фирмата „Слоу & Хюли“ му възлагаше по няколко поръчки месечно, тя бе сигурна, че ще намери време и за нея. Бяха приятели. Не много близки, но все пак.

Преди година той се бе появил на прага й (малко след като се бе нанесла), придружен от госпожа Спиърс.

— Ейдриън, бих искала да ти представя господин Бонила.

Първата й мисъл беше, че той е някакво привидение. Беше нисък слаб тип, някъде около петдесетте, който като че ли още живееше в средата на века. Носеше костюм „хаки“, но го наричаше „чинос“. Косата му бе сресана назад и разделена на път по средата, като един кичур беше лепнат на челото му.

Имаше прекрасни бакенбарди като на Елвис и най-любопитното беше, че дрехите му бяха сравнително тесни за него — независимо от факта, че беше слабичък: може би затова изглеждаше като изведнъж израсъл младеж.

— Еди Бонила — каза той и й подаде ръка. — Идвам да се запозная с новата наемателка.

— Драго ми е — каза тя.

— Всъщност вече ви познавам — вие работите в центъра, във фирмата „Слоу & Хюли“, нали? Вие сте тази, която наричат Скаута.

Това я изненада.

— Откъде знаете?

— Знам всичко — отвърна той с хитро намигане и кратко възклицание „хе-хе“. После й обясни с какво се занимава. — Аз съм един от вашите „източници“.

— Защо те наричат Скаута? — попита госпожа Спиърс.

— Не знам. Просто прякор. — Ейдриън се смути.

— Прави се на скромна — ухили се Бонила. — Вижте, фирмата, в която работи, е натъпкана с възпитаници на университета в Джорджтаун. И доколкото съм чувал, там имало една голяма глава, професор…

— Не е точно така, госпожо Спиърс. — Ейдриън се изчерви.

Но Бонила вдигна ръка и я погледна.

— Та този голям професор — какво преподавал той? За правонарушенията или нещо подобно, нали?

— Да — въздъхна Ейдриън.

— И същият този професор един ден не бил доволен от студентите си и им трил доста сол на главите. Защото не били „биен препаре“ — простете френския ми. Тоест, че не били добре подготвени. С изключение, разбира се, на скаутите, които са „винаги готови“!

Госпожа Спиърс примигна, без да е сигурна, че е свършил.

— Разбрахте ли? — попита Бонила. — Винаги готова. Като бойскаут, макар че…

Госпожа Спиърс се усмихна.

— О!

— Така че прякорът просто й се лепва. — Той погледна топло Ейдриън и след малко допълни: — Здрасти, Скаут.

— Вие наистина знаете всичко. — Ейдриън поклати глава.

Той се прицели в нея с въображаем пистолет и дръпна спусъка.

— Може да ми вярвате.

По-късно Ейдриън бе участвала в един-два съседски патрула и двамата, така да се каже, се бяха сприятелили. Еди помагаше на госпожа Спиърс с малки поправки от време на време, дори помогна и на Ейдриън да постави чистачките на старото си „субару“ (или както тя го наричаше — „япмобила“).