Джон Кейс - Синдромът

Тя намери адреса му в органайзера, набра номера му и изпрати съобщение до телефонния му секретар. Той, разбира се, имаше и пейджър, и мобифон — Еди използваше всякакви джаджи — но тя не искаше да харчи излишно. Беше известен с това, че проверява редовно съобщенията си.

След четирийсет и пет минути той й се обади.

— Как е? — попита Бонила, като че ли това беше единственото му позвъняване за деня.

— Чудех се дали… — започна тя, като остави справочника по строително инженерство.

— Е?

— Ами… Просто се чудех дали… би ли могъл да свършиш нещо за мен.

— Какво например? — след кратко мълчание попита той.

— Става въпрос за сестра ми…

— Аха, чух за това. Някаква проклета история. Тъкмо си мислех да ти изкажа съболезнованията си, но… Какво имаш предвид? За завещанието ли става дума, или…

— Не, не е това. Става въпрос за едно-две неща.

— Например?

През десетте дни, откакто Ники бе починала, Ейдриън използваше малкото си свободно време, или това, което можеше да открадне, за да сложи делата на сестра си в ред. И много бързо разбра, че липсват много пари.

— Нали извършваш разследвания?

— Да — отвърна Бонила. — Нещо си загубила ли?

— Всъщност да. Около половин милион долара.

— Уха!

— Сестра ми е претърпяла злополука — преди няколко години, в Германия. И според едно споразумение…

— И ти не можеш да го откриеш?

— Нямах време да го търся — бях много заета. Но… не, не мога.

— Как са банковите й документи?

— Има банкова сметка с около две хиляди долара в нея и спестовна книжка с около… мисля, петнайсет хиляди — но това е всичко. Може би е имала и друга сметка — би трябвало да има и друга сметка, но не знам къде да я търся.

— А как разбра, че има тези пари? Искам да кажа, че половин милион…

— Тя ми каза. Тя живееше с тези пари и не работеше. Мислех си, че са вложени някъде, в нещо като застраховка „живот“. Би ли могъл да откриеш, ако е имала такова нещо?

Бонила премлясна и в слушалката се чу нещо като изщракване. Накрая рече:

— Аха. Бих могъл. Не е толкова трудно.

— О, това е страшно…

— Ти каза две неща…

Ейдриън се поколеба за момент, но събра смелост.

— Другото е, че мисля да заведа дело срещу нейния психотерапевт.

В изръмжаването на Бонила имаше скептична нотка.

— Има проблеми с грешки в практиката… — започна Ейдриън, но Бонила я прекъсна.

— Ще бъда честен с теб, Скаут. Понякога хората изпадат в това, което се нарича „период на мъка“, знаеш го, нали? И им се иска да обвинят някого…

— Не искам да обвиня никого, Еди. Нейният шибан терапевт я уби.

— Е, чак „уби“…

— Става дума за „спомените“, които Ники си е „възстановявала“. В тях нямаше нищо вярно. Всичко е било фантазия. Знам го, защото изкарахме детството си заедно.

— Кви са тия спомени? — Друго изръмжаване.

— Луда история. — Ейдриън не знаеше как да започне.

— И какво точно?

— Ники мислеше, че е била изнасилвана. — Тя пое дълбоко дъх.

— Такива работи се случват. Дори и в най-добрите семейства.

— От сатанисти.

— Уха! — Тя не добави нищо и той попита: — Искаш да кажеш ония с качулките и всичко останало?

— Да. Качулки, свещници и не знам още какво.

— Ясно… Господи!

— С мен също би трябвало да се е случило нещо подобно, но, повярвай ми, бих запомнила такива неща.

— А ти не помниш.

— Не помня — отвърна Ейдриън.

— И мислиш, че терапевтът…

— … си е измислил всичко това.

— Хмм. И защо според теб го е направил?

— Не знам. Но трябва да е станало така.

— Точно това очаквах да чуя — каза Бонила. — Разбирам, че не искаш да кажеш всичко, имам предвид, че може да е забъркан твоят старец или нещо друго — може би ти е много противно, всичките тези перверзии и така нататък. Но че не помниш — това ме затруднява наистина. Както си го обяснявам, ако нещо такова ти се случи, ще ти е трудно да го забравиш.

— Точно така. Освен това…

— Въпросът е: какво би спечелил онзи тип? — попита Бонила. — Искам да кажа терапевтът. Какво би измъкнал от това?

— Две неща. Първо, Ники му оставя пари в завещанието си. За това, че й е помогнал, разбираш ли? Второ, разрових се в справочниците в Интернет. Наистина има случаи на формиране на фалшиви спомени — в повечето случаи родители, а също и членове на семейството твърдят, че обвиненията срещу тях са безсмислици, но психоаналитиците искат пациентите им да повярват в подобен род смахнати истории…

— Защо?

— Защото това означава по-дълго лечение. Искам да изкарам този тип пред съда, за да послужи за пример.