Джон Кейс - Синдромът

Когато му дойде времето, Дюран не успя да познае и Бъни, която, както обикновено се случваше, въобще не приличаше на хубавичка блондинка, както си бе представял. Точно обратното, тя беше една от най-хищно изглеждащите жени, които бе виждал: с дълго лисиче лице и остри жълти кучешки зъби.

— Джее-еф! — възкликна тя, хвана го под ръка и го повлече от една групичка към друга. — Помните ли Джеф Дюран! Е, това е той!

Имаше доста пресилени ръкувания, шумни потупвания по гърба и една-две целувки по бузата.

— Да има някой от баскетболния отбор наоколо?

— Не си спомням някой да е играл баскетбол, Джеф! Боже! С изключение на… да, разбира се, Адам Боумън. Той е тук. — Лицето й светна. — Знаеш ли, че загуби единия си крак заради рак на костта?

Съобщи го с усърдието на вътрешен човек.

— Не. Това е… ужасно. — Джеф поклати глава.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Между другото, не мисля, че се оправя добре. — Бъни повдигна едната си вежда. — Отказа покана за Олимпиадата на инвалидите…

Банкетната зала приличаше на кафене, стените бяха украсени с увеличени снимки от годишните албуми на завършилите. Дюран потърси снимките на баскетболния отбор от 86-а — и разбира се, там бяха доста хора, макар и самият той да не бе на снимките. (Доколкото си спомняше, имаше ангина или нещо подобно.)

Но останалите момчета бяха там, застанали под черната дъска на Новата гимназия; от тавана висяха знамената от славните дни на Академичната баскетболна лига. Там бяха Сидран и Залцбърг, Уогнър и Макрий. Ла Браска. И Адам Боумън, който се премести в „Райс“ за научна степен — държеше топката в едната си ръка с дланта надолу.

Дюран взе чаша червено вино, огледа се, зърна един антрацитночерен гигант, който трябва да беше Адам Боумън, и бавно се запромъква през тълпата към стария си приятел.

— Здрасти! — каза Дюран и протегна ръка.

Боумън погледна табелката с името му.

— Джеф! Страхотно е да те видя! — Желязно ръкостискане. — Хей, Рон, кажи „здрасти“ на Джеф Дюран.

Друго мъжко ръкостискане и кратка размяна на любезности. После Рон Макрий се обърна отново към русокосата жена до себе си, а Боумън поднови разговора си с господин М. Като че ли обсъждаха въпросите на ораторското умение. След минута-две Дюран се оттегли, леко разочарован. Не че не се държаха приятелски. Само че бе очаквал нещо друго — без да знае какво. Проява на сърдечно другарство? Може би.

Отказа се да мисли за това и седна до Джуди Бини на банкетната маса. По време на вечерята тя флиртуваше с него — и успя да изпие доста много вино. После поднесоха кафето и имаше водопад от кратки речи на благодарност и напомняне за предстоящи събития и есенното събиране на средства. (Приятели, включете се всички!)

След известно време вече стоеше във фоайето на „Цартман Хаус“ до Джуни Бини, чакаше такси, а тя надничаше навън за беемвето на съпруга си. По стъклата на прозорците трополяха дъждовни капки.

Вече доста пийнала, Джуди го попита тихичко дали би искал да опита малко от кърмата й? Но после беемвето се появи и тя се засмя — само се шегувала. После го млясна по бузата и му обеща да се видят през 2005 година.

Пет минути по-късно пристигна и таксито.

Покрай прозорците на колата се плъзгаше градът, лъснал под дъжда. По мокрия асфалт проблясваха фаровете на автомобилите, над главите им уличните светлини се смесваха с дъждовните капки. Дюран се отпусна в седалката, останал почти без сили. Сбирката не го бе ободрила. Извън инцидента с тъпана — който го бе разтревожил — усилието му да си спомни миналото се бе провалило напълно. Макар че всички бяха приятни и доброжелателни, не го развълнува нищо от видяното и никой от срещнатите. Напротив, почувства се като провинциалист, дошъл на градинското парти на хазяина си. Беше поканен, но не принадлежеше към групата. И докато хората, които видя, му се сториха бегло познати, спомените му за тях в най-добрия случай бяха размити — мъгливи и неясни, като светлите кръгове около уличните лампи.

Това бе истината: ако трябваше да е съвсем честен, трябваше да си признае, че не си спомня за нито един човек. Наистина не си спомняше. Нищо.

Ейдриън седеше пред безнадеждно претрупаното си бюро и се прозяваше. Прозевките се засилваха и започнаха да я измъчват; очите й се насълзиха. Господи, колко беше уморена. Взе си царевичен сладкиш от малката пластмасова кошничка (колко внимателна беше Бети), отхапа бялата част, после оранжевата и стигна до жълтеникавата сърцевина. Може би захарта щеше да я ободри.