Джон Кейс - Синдромът

Тогава защо да не отиде? Можеше да удари с един куршум два заека. Първо, това щеше да го изведе от апартамента. И макар че сигурно щеше да е донякъде напрегнат, това беше единственият начин да преодолее проблема си. Като и на всеки друг недъг, човек трябваше да се противопостави на фобиите, иначе те щяха да провалят живота му.

Другата причина бе, че ако отидеше на сбирката, може би щеше да е в състояние да реши и проблемите с паметта си. Едно беше да не помни Бъни Еди-коя-си — това се случваше на всеки. Но при него ставаше нещо особено. От време на време спомените му бяха някак си… много избледнели, като снимки, започнали да посивяват от слънчевата светлина.

В този момент чайникът изписка и Дюран отиде в кухнята да си направи кафе. Като мина през хола, погледът му падна върху портретите на родителите му, сложени в двойна рамка от тежко сребро на една малка странична маса.

Баща му бе сниман само до раменете. Гледаше строго в обектива, самоуверено усмихнат. Майка му изглеждаше доста по-млада, може би защото снимката й беше правена доста по-рано. Тя не се усмихваше — тя се смееше на глас. Седеше в люлка на верандата в една крайбрежна къща в Делауер, главата й беше леко наклонена назад, устните разтворени, очите весело присвити.

Заинтересуван от чувствата, които изпитваше, Дюран се приближи към снимката, взе я и разгледа отблизо лицето: черната коса на майка си и разветите къдри, деликатно очертаните вежди… старомодната рокля с квадратно деколте. „Какво ли е било — замисли се той, — когато ме е държала на ръце?“

И отговорът дойде: „Било е като… нищо“.

Подържа снимката още малко, очаквайки по-добър отговор — но не почувства нищо. А това, както беше известно, свидетелствуваше за дълбоко отчуждение.

Може би това се дължеше на начина, по който бяха умрели — твърде внезапно; той бе като поразен от гръм. Повредена газова печка в хижа на приятели в Нантъкет. Безшумно натрупване на въглероден окис — и те се бяха превърнали във фотографии.

Събитието бе неочаквано като лавина и очевидно той все още не можеше напълно да го преглътне. С погребението това би трябвало да свърши, но… не стана така. Всъщност едва помнеше църковната служба, дори мислеше, че е била само преди шест или седем години. Церемонията би трябвало да се запечата дълбоко в паметта му, но истината беше друга. Когато си мислеше за погребението на родителите си, картините бяха бегли и откъслечни, размити.

Дъждовен ден. Опечалените…

Въобще не можеше да си припомни подробности. Не можеше да си припомни кои бяха там — просто „опечалените“, вдигнали чадърите си. Вярно, че беше страшно потиснат, и все пак…

Постави снимката на масата и тръгна към кухнята; чайникът вече не свиреше, а изтощено пуфтеше. Какво означаваше това — какво говореше това за него — че не може да си спомни погребението на собствените си родители (с изключение на най-общите неща)? И още по-лошото: като се замислеше, въобще не си спомняше родителите си. Всъщност си спомняше как изглеждат, неща, които бяха казвали или правили. Но тези спомени бяха нещо като отделни емоционални откъси — а знаеше, че това не е хубаво.

Но какво точно беше паметта? Джунгла от неврони, обливани от аминокиселини.

Вдигна чайника от котлона и си каза, че би трябвало по-добре да се вгледа в себе си: с кого и къде е, какво прави и къде отива. А откъде можеше да се започне по-добре, освен от едно училищно събиране?

Когато настъпи денят, се почувства адски напрегнат. Вече бе взел транквилизатор, но се безпокоеше, че няма да му е достатъчен. И глътна и една табелка „Унисом“, почти безвреден медикамент за приспиване.

Беше прекрасен есенен следобед — диамантено блестяща светлина разкъсваше на две мастиленосиньото небе.

Таксито пристигна навреме. Той се качи, видя две знаменца на Салвадор на огледалото за обратно виждане и без да се замисли, заговори шофьора на испански — език, който почти бе забравил, че владее. Шофьорът му се усмихна и се видяха два предни зъба, облечени в метални коронки.

— Училище „Френдс“? Не съм карал клиенти дотам, но знам къде е — точно пред катедралата. Челси Клинтън е учила там, прав ли съм? Преди да отиде в Калифорния.

Дюран кимна. По радиото звучеше „Буена виста Клъб“. Той се облегна назад, затвори очи и помисли: „Добре съм“. И така си беше — макар че движението беше претоварено, булевард „Уисконсин“ беше препълнен с камиони, коли, завиващи обратно всред хор от клаксони, пешеходци, притичващи през ъглите като стреснати елени, и шофьорът подвикваше: „Оппа“ при всяко опасно сближаване.