Джон Кейс - Синдромът

Пето: Нареждам останалата част от състоянието ми да бъде разделена на равни части между сестра ми Ейдриън Коуп, детската фондация «Вяра» и моя терапевт доктор Джефри Дюран, който ми помогна да се справя с тайните от детството ми.“

Ейдриън примигна. „Тайните от детството“. Какви тайни? „Та тя се самоуби с електрически ток!“ Завещанието падна от ръцете й, тя се облегна назад и сълзите отново рукнаха.

На вратата тихо се почука и надникна Бет.

— Какво ти е?

— Трябва да изляза — каза Ейдриън, грабна чантата си и скочи. — Покрий ме.

— Но…

— Много е спешно — само каза тя и тръшна вратата.

Хенрик де Гроот седеше отпуснат в стола си и на пръв поглед изглеждаше, че води най-нормален разговор с Дюран. Стаята за консултации беше удобна, върху масичката бяха пръснати списания. Там бяха и непипнатата вода с лед, както и леденият чай; и двете върху подложки „Сендстоун“.

Дюран гледаше подложките подозрително. Откъде се бяха появили? Имаха грапава повърхност и скърцаха, когато поставяше чашите отгоре. Къде ги бе купил? За какво му напомняха?

Цигарите на Де Гроот също бяха на масичката, заедно с кутия кибрит. Но липсваше пепелник — Дюран не позволяваше в приемната да се пуши и единственото изключение, което бе направил за холандеца, бе да му позволи да държи цигарата — Де Гроот беше страстен пушач, въздържането го изнервяше и напрягаше. Когато не беше под хипноза, той постоянно почти натрапчиво измъкваше цигара от пакета, удряше няколко пъти края й в масата, разтъркваше я и дори я пъхаше между устните си, представяйки си, че пуши.

„Внимавай“ — каза си той. Макар двамата с Де Гроот да бяха минали много пъти този материал, трябваше да е много внимателен.

Очите на Де Гроот показваха, че вече е в хипнотично състояние. Бяха отворени, но леко разфокусирани, като че ли холандецът гледаше през Дюран, през изложените на стената дипломи и през всичко останало.

От дълго време Де Гроот мълчеше — очакваше ключовата дума от Дюран.

— Ти си в колата, нали? — попита Дюран.

— Да — в колата. Вътре е тъмно, тъмно е и навън. Нещо като нощ, облачна, можеш да усетиш влагата във въздуха. Скоро ще вали.

Дюран се наведе напред, озадачен от ситните светли капчици, покрили главата на холандеца.

— Ще вали — повтори Де Гроот.

Дюран се отдръпна и се усети, че му се иска да докосне косата на Де Гроот — да разбере дали този ефект е предизвикан от някакъв балсам или гел. „Внимавай“ — каза си отново. Де Гроот беше млъкнал.

— Виждат ли се светлините на колата? — попита Дюран.

Холандецът присви очи и се размърда, като че ли светлините го заслепяваха.

— Да. Първо си помислих, че другият кара на дълги светлини. „По дяволите — помислих си, — защо не си изключи дългите?“

„Не — помисли Дюран. — Това са мисли на шофьор.“

— Може би баща ти е казал така? Нали той шофираше?

— Да. Да, разбира се, баща ми. Аз се опитвах да не гледам светлините, но те не се махаха. Светлината някак си беше вътре в мен. Като светлина на прожектор в гърдите ми.

— И после?

— Светлината ме отнася и се смесвам с нея… — Той пак се размърда. — Те пъхат нещо в мен.

— Какво, Хенрик? Какво пъхат в теб?

— Червеят. Големият глист. — Холандецът намигна.

Дюран се облегна и се усмихна. И изведнъж, при едно от онези просветления, които идват рано или късно, се усети. Не разбираше защо разпитването за Червея от илюзорната система на Де Гроот… му бе някак си приятно. Би трябвало да му е безразлично. Не би трябвало да му придава някакво значение.

И зад тази мисъл — зад представата, че може би не поддържа професионална дистанция между себе си и своя клиент, се появи друго, ново предположение. Че всъщност вече е виждал всичко това в „Досиетата X“.

Хенрик мърдаше неспокойно и гримасничеше с подчинения вид на човек в хипнотичен транс.

— Кой ти правеше това, Хенрик? — попита Дюран. — Кой е отговорен…

И в този момент чу, че интеркомът звъни. И Де Гроот също го чу, защото очите му се изпълниха със страх.

— Те са тук — прошепна той, — те са тук!

Звъненето продължи — първо един път продължително, после серия от бързи последователни иззвънявания. На Дюран му трябваше само секунда, за да успокои Де Гроот; интеркомът също замря. Атмосферата обаче беше разклатена и въпреки че беше малко рано, той започна да извежда Де Гроот от транса. После се чу звънецът на входната врата — звънеше като на пожар.

— По дяволите! — измърмори Дюран и скочи. Какво толкова спешно имаше…