Джон Кейс - Синдромът

Банкетната маса в артцентъра „Коугод“ беше председателствана от трио любезни представители от всеки клас в сбирката. Дюран не позна никого от тях, но всеки имаше табелка с името си, обрамчена с червено и закачена на блузата. Той поздрави жената, която, изглежда, че му бе връстничка, написа името си на една табелка с цифрата ’86 и я закачи на ревера си.

После се отправи до една покрита с хартия маса и си наля четири пръста рядък пунш в пластмасова чаша, взе парче шоколадов кейк и заразглежда програмата на събитията. В два часа имаше футболен мач, в четири гимназисти от последния клас щяха да демонстрират умението си на футболния терен, имаше срещи за сприятеляване, фотографии на класа, делови срещи за това или онова. В шест се предвиждаше вечеря на „шведска маса“.

Поговори с един сприхав випускник от ’56-а и мина към задната част на училището, където бяха спортните площадки. Футболният мач — срещу Образцовото училище за глухи — вече бе започнал. Денят беше чудесен за игра на футбол — с лек западен ветрец, с вече прошарващи се дървета под ахатова небесна синева и с температура малко над десет градуса. Приветливи елегантни хора се бяха разположили по насипите наоколо и наблюдаваха играта. Дюран се развълнува. „Смачкайте глухите“ — помисли си и се усмихна на себе си. После почна да се оглежда за стари познати.

Според таблото Глухите водеха с няколко точки. И какво от това? Той беше в страхотно настроение, а и в „Сидуел“ все пак никога не бяха особено добри в американския футбол. Облегна се на ствола на един потъмнял орех; посръбваше от пунша и разсъждаваше за чудото, което в крайна сметка представлява един истински американски следобед.

Наистина трябваше да излиза по-често.

В края на четвъртината играчите изтичаха към пейките си, като махаха предпазните мрежи от лицата си. И както си стоеше под слънчевата светлина и наблюдаваше как един след друг във въздуха се завъртат и падат върху яркозелената трева невероятните пъстри листа, Дюран почувства прилив на истински възторг, една вътрешна привързаност към тези хора, към това място. Но по-скоро като наблюдател, отколкото като участник във възклицанията, разпознаването и прегръдките. Тук всички бяха приятелски настроени. Много усмивки се отправяха и към него.

И той се почувства добре, хубаво му беше да е част от нещо по-голямо от него самия. Добре му беше да се чувства свързан. Да принадлежи към някакво общество.

Прозвуча свирка и футболистите отново затичаха към терена и се наредиха един срещу друг, тъмночервено срещу синьо.

Тъй като бяха глухи, учениците от Образцовото не обръщаха внимание на броенето и на свирката на рефера, така че на терена се вдигна страхотен шум. Глухите не можеха да го чуят, но сигурно го усещаха по вибрациите, които бяха също така силни. Дюран забеляза и големия барабан, който думкаше — гигантски цилиндър близо до 50-метровата линия — и предположи, че е на някакъв маршируващ оркестър. Но очевидно беше твърде голям, за да може да го носи сам човек. Мъж с посивяла коса и синьо-сив анцуг стоеше до инструмента и натискаше педал, задвижващ барабанната палка, чиято глава беше голяма колкото грейпфрут.

Отборът на глухите се приготви за продължението. Играчите се наредиха в триъгълник и се напрегнаха. Тогава мъжът с анцуга удари тъпана и светът потрепери. Независимо от това дали хората наоколо бяха заети с разговори, или с говорене по мобифони, всеки зрител учудено се обърна към терена. Звукът беше гръмотевичен — много силен, разтърсващ тътен. И трептенето бе силно, земетръсен тласък, който премина през стъпалата на Дюран и нахлу в мозъка му — където прозвуча като чинела, ударена с чук.

Отборите се хвърлиха един срещу друг. Зрителите се смееха и ръкопляскаха. Но не и Дюран — той изведнъж почувства, че губи почва под краката си. Поради някаква причина трептенията на огромния тъпан подействаха като чук върху жлезите му с вътрешна секреция и изпратиха вълна от паника през цялото му тяло. Той се хвърли към близката врата, макар да знаеше, че реакцията му е смешна. Това все пак беше тъпан, а не земетресение. Но знанието не успокояваше пулса и сърцето му.

Натисна с две ръце стъклената врата на „Цартман Хаус“ и почти щеше да я откачи от пантите. Хвърли се вътре и се пльосна треперещ в едно боровинковосиньо кресло.

„Господи! Какво ми става? Откъде се появи това?“

Дишаше учестено и неравномерно; затвори очи и се зае с упражнението за отпускане. И естествено то започна да действа. След минута-две дишането му се успокои.