Джон Кейс - Синдромът

След секунда погледна през шпионката — можеше да се закълне, че това е Нико, която не бе чувал от седмица. Почти рефлективно отвори вратата — оказа се, че младата жена не е Нико, а някоя, която много й приличаше — но вместо платинената прическа имаше тъмноруса коса. Която и да беше, очевидно беше много развълнувана, всъщност ядосана, и стъписа още повече Дюран, като го тласна навътре с двете си ръце и без малко не го повали на земята.

— Копеле мръсно! — изкрещя тя и отново се хвърли срещу него. — Ти я уби!

Буташе го в гърдите — с изненадваща сила — и той се усети, че постепенно отстъпва към кабинета си. Инстинктивно вдигна ръка в жест на помирение и предаване.

— Почакайте! За какво говорите?

Тя спря и го изгледа сърдито, после обърна глава встрани, като че ли се опитваше да се успокои. Дюран можеше да види как гърдите й се надигат от вълнение, докато тя оглеждаше стените, покрити с дипломи, поставени в рамки. Накрая отново спря погледа си върху него; яростта й въобще не бе намаляла.

— Ники! — изсъска тя.

— Имате предвид… Нико?

— Ники, Нико, както и да сте я наричали!

— Къде е тя? — попита Дюран. — Не е идвала. А вие коя сте?

— Ще ви кажа коя съм аз! — Въпросът му като че ли я разгневи още повече. — Аз съм сестра й. И ще те изхвърля от професията, нещастно копеле такова!

Враждебността й беше като светлина от оксижен, просто изгаряше лицето й. Той беше поразен от омразата й, а и от чутото.

— Сестра й ли? — повтори той глупаво.

— Ейдриън.

Спомни си гласа на Нико: Ейдриън беше само на пет. Внезапно Дюран омекна. Досега никога не бе вярвал на историите за сатанинското малтретиране, бе почти убеден, че по някакъв начин е била насилвана. А когато едно от децата в семейството страдаше от подобно насилие, другите рядко се измъкваха невредими. Във всеки случай жената пред него бе понесла тежки моменти: неизвестен баща, майка наркоманка, бруталната мелница на възпитанието на осиновителката.

— Здравейте — каза той и протегна ръка. — Нико ми е разказвала през какво сте минали.

— Нищо не ви е разказвала! Вие сте й го набили в главата. И това е измама! — викна тя с отвращение, поклати глава, обърна се и тръгна към вратата. — Само исках да видя този, който й го е причинил — подхвърли през рамо тя. — Защото следващия път, когато ви видя, пред нас ще има съдия.

Тя постави ръка на бравата.

— Почакайте, какво говорите? За Нико ли?

Ейдриън го погледна, все едно че гледа камък.

— Тя се самоуби.

Сякаш му удари плесница. За момент не успя да пророни дума, а когато можа, започна да говори безсмислици.

— Но… защо? Тя показваше такова подобрение…

— Точно така! — изкрещя Ейдриън. — Такова подобрение, че в петък ще я кремираме.

Понечи да го удари, но бе така нещастна и притеснена, че успя само леко да го перне. Въпреки това той се стресна и отстъпи крачка назад. Гняв и мъка изпълваха очите й.

— Нарочно ли го направихте? За пари?

— Какви пари? — попита Дюран.

Преди Ейдриън да може да отговори се появи Де Гроот и попита:

— Какво става тук? Коя е тази личност, доктор Дюран? — Изглеждаше едновременно сънен и застрашителен, като тигър, излизащ от упойката на стрела-транквилизатор.

Ейдриън бързо огледа холандеца от главата до краката.

— Събудете се! — изкрещя тя. — И ако имате проблем, не разчитайте на този психясал тип.

Обърна се и излезе.

Де Гроот подскочи, когато вратата с трясък се хлопна.

Дюран бе потресен. За момент остана вцепенен пред затворената врата. После светът отново си дойде на мястото и той откри, че се намира до могъщата фигура на Хенрик де Гроот. Холандецът беше така възбуден, както Дюран никога не го бе виждал — стоеше изправен на пръсти и леко се поклащаше. После бавно се огледа, помириса въздуха и каза:

— Червеят беше тук.

И внезапно Дюран бе отрупан със съобщения за гимназиални сбирки. Те бяха навсякъде — в „Ейч Би Оу“, „Старц“, „Си Би Ес“ и къде ли не. Всеки би трябвало да посещава подобни сбирки и той не правеше изключение. Поканата беше закачена на хладилника.

Беше терапевт и посещаването на подобни сбирки бе това, което би трябвало да върши. Работата му беше именно такава — да връща пациентите си назад, да ги свързва с миналото им, да подчертава постоянно, че продължаването на живота е немислимо или най-малкото много трудно, ако не се свърже с това, което е било преди.

Не че самият той имаше какво толкова „да свързва“. Помнеше гимназията като приятна интерлюдия — топла, неясна и незабележима. Той бе тогава едно от онези добре закръглени деца, които гонеха точки не само за баскетболния отбор, но и за „академичното“ си бъдеще.