Джон Кейс - Синдромът

Сега беше ред на Ейдриън да кимне.

— Някой, за когото бихте предположили, че… — Той не довърши мисълта си, после смени темата. — А какво ще стане с Джак? Къде ще остане?

— Не знам. — Ейдриън поклати глава. — Хазайката ми не си пада много по кучетата.

— Защото си мисля — каза Рамон, — че бих могъл да го взема, искам да кажа, ако вие не го искате, ако няма да го вземете. Обичам кучетата. И понеже е куче на Ники… ще ми бъде като спомен.

Ейдриън се замисли за част от секундата.

— Ами това би било… просто страхотно! — Стори й се, че Рамон е имал слабост към сестра й.

— Само че… може ли да го гледате при вас седмица или може би две? — попита Рамон. — Тъкмо си сменям съквартиранта и трябва да се опозная с новия човек. Искам да кажа, че трябва да подготвя почвата. Този човек, с когото се разбрахме да живеем заедно в апартамента, ако не обича кучета — просто ще намеря друг, който ги обича.

— Разбирам! — съгласи се Ейдриън. — Две седмици. Няма проблем.

— Е, това е чудесно. — Рамон, изглежда, беше наистина доволен.

Тя пъхна визитната му картичка в чантата си, взе лаптопа, после закачи каишката на нашийника на Джак, преметна ремъка на компютъра през рамо и тръгна към коридора. Заедно с Рамон отидоха до асансьора и слязоха на партера, после излязоха навън.

— Искате ли такси?

Ейдриън поклати отрицателно глава.

— Ще походя малко.

Портиерът кимна и си стиснаха ръцете.

— Е, ще чакам да ми се обадите — каза той.

Тя се усмихна и повлечена от Джак, тръгна към ъгъла.

— Вече си имам куче! — засмя се Рамон — говореше на себе си.

Тя стоеше в тълпата при метростанция „Централна“ и чакаше влака „Червена линия“ да я отведе до парка „Кливланд“. Влакът щеше да пристигне след секунди — стъклените кръгове в края на перона вече започваха да мигат, трескаво светлинно шоу, което можеше да види между краката на чакащите. Приближи се към ръба на перона, надникна наляво и видя примигващите светлини в тунела. Някъде иззвъня телефон.

Но не в съня й. Звънът беше реален — а метрото остана в съня. Знаеше го, но сънят настояваше, че знанието не значи нищо, и я задържаше в прегръдките си дори когато посегна към телефонната слушалка до леглото си.

— Ало?

Гласът от другия край се представи като „Господин Нюман“, съдебномедицински експерт.

— Обаждам ви се относно тленните останки на Никол Съливан. С кого говоря?

Думата „останки“ накара Ейдриън да седне и отпъди напълно съня й.

— Аз съм сестрата на Ники. Ейдриън Коуп.

— Полицейските сведения ви сочат като най-близката роднина.

— Правилно.

— Добре, трябва ни името на погребално бюро, където да отпратим остан…

— Разбирам — прекъсна го Ейдриън. — Да препратите тленните останки.

Като че ли Ники беше парче сирене или информация.

— Да. Къде? — Нетърпението на чиновника бе осезаемо.

— Никога не съм правила това — обясни Ейдриън. — Така че… всъщност още не съм решила…

— Мога да ви изпратя списък, ако имате факс — предложи служителят.

— Имам — отвърна Ейдриън.

Тя даде номера и чиновникът й каза да изчака за отговор.

— Тленните останки са освободени. Така че можем да ги изпратим където ни кажете.

— Окей.

— Бихте ли могли да го свършите до днес следобед? Би било добре — добави сухо мъжът.

— Ще ви съобщя след малко — обеща Ейдриън и затвори телефона.

Стана от леглото, облече се и закачи каишката на Джак. Госпожа Спиърс не понасяше домашни любимци в къщата, но „при тези обстоятелства…“ се беше съгласила Ейдриън да задържи Джак до следващия уикенд, когато щеше да го вземе Рамон.

Териерът вече беше на вратата и нетърпеливо я побутваше с лапи.

Минаха по коридора и влязоха в гаража. Ейдриън натисна бутона, който отваряше сгъваемата врата. Джак я повлече към задната алея.

Излязоха на улицата и Ейдриън си помисли, че кучето ще й липсва, въпреки че нямаше време да се грижи за него. Поразително беше колко хора се спираха, за да поговорят — уж с нея, а всъщност на кучето. Пекарница „Хелър“ беше само на една пряка, но тя стигна там чак след десет минути. Завърза каишката за паркинг-автомата и влезе да си купи сладкиш; разбира се, имаше и един кроасан за Джак.

Докато се върне в апартамента си, факсът вече бе изплюл документа и сега допечатваше последната страница на многословното съобщение на съдебномедицинската служба. Джак скочи на дивана и се сви на кълбо, докато Ейдриън събираше листата от пода. С един поглед разбра, че това е азбучен списък на фирмите, предлагащи „погребални услуги“ в окръг Колумбия.