Джон Кейс - Синдромът

Да обезоръжава хората с безпомощността си. Да ги кара да се отпускат и да създава впечатление, че хищникът е по-скоро уязвим, отколкото опасен.

Наистина мечтаеше да се прибере у дома, да се хвърли в леглото и да заспи, но Слоу й направи предложение, която тя не можеше да откаже.

— Да хапнем някъде — каза той. — Беше адски ден.

— Мисля, че Джонсън се справи доста добре — отбеляза Слоу, докато поливаше хапката си изсушен кактусов плод с глътка мартини.

— Всичко, което трябваше да си спомни — сви рамене Ейдриън, — е, че не може да си спомни. Изкуфяване в буквалния смисъл.

— Въпреки това… — Слоу се усмихна.

Облегна се назад и наклони глава, като че ли мислеше какво да прави с нея, после се наведе напред и с доверителен тон каза:

— Изглеждахте малко напрегната този следобед. Може би все още ви влияе случаят със сестра ви?

„Все още“… Бяха минали само три седмици. И „случаят“! Като че ли Ники беше нещо срамно, нещо, което не можеше да се споменава във възпитана компания.

— Съжалявам — отвърна Ейдриън, — просто… изключих. — Тя поклати глава. — Повече няма да се случва.

— Ако искате да си починете известно… — Лицето му изрази мигновена загриженост. — Искам да кажа, забелязах, че вчера следобед си бяхте отишли по-рано.

— Аз…

— Няма значение. — Той вдигна ръка. — Няма да ви изям. Но ако ви трябва малко време…

Ейдриън замислено поклати глава.

— Добре, само ми кажете. — Той я потупа по ръката.

„Малко време?“ Уф, това беше един от онези моменти. Със слаба въздишка, тя захапа долната си устна, после я отпусна и му се усмихна. Извити вежди. Широка усмивка. Искрена усмивка, която се използва, когато си на голям зор. Ники често се шегуваше с нейната открита, ококорена усмивка, която се появяваше по време на кризи. „О, това е бедното сираче — казваше тя иронично. — Моля, моля, моля, осиновете ме.“ Само че този път посланието на усмивката беше: „простете ми“.

— Бях разсеяна — каза тя. — Разбирате ли, Ники… — Тя погледна ръцете си, после отново Къртис Слоу. — Тя беше… ммм… последната ми роднина.

После, като че ли бе споделила твърде много, побърза да добави:

— Не че бяхме толкова близки…

— Нямате ли други роднини?! — изненада се Слоу. — Родители, чичовци, вуйчовци, братовчеди и така нататък?

Очите му бяха широко отворени, тонът му показваше, че оценява колко потресаващо и тъжно е положението.

— Не. — Тя сви рамене. — Аз съм… последната.

— Господи! — възкликна той.

— Е — каза тя глухо. — В същото положение е и Той.

Отначало Слоу не загря. После се разсмя и я посочи с пръст.

— Много бърза реакция имате. Я да хапнем още нещо.

В 11:15 най-накрая успя да се прибере, след като бе чакала двайсет минути автобуса и бе изкачила пеша „Маунт Плезънт“. Краката вече не я държаха.

Както винаги, десетина мъже висяха пред „Диас кантина“ на ъгъла. Тя харесваше музиката, която долиташе през прозореца, но мъжките погледи и тихо подхвърляните реплики „Ай-и, ке чика саброса!“ винаги я изпълваха с неудобство.

По улица „Ламонт“, където живееше, имаше предимно грозни къщи от началото на века, повечето разделени на апартаменти. Първите две преки бяха с по-прилични, реставрирани и поддържани сгради, но по-нататък, към зоологическата градина, обновяването вървеше по-мудно и небрежно — кварталът очевидно западаше и си личеше, че сградите тук са евтини. Не че беше лош квартал, но нападенията и грабежите бяха чести и пешеходците — особено жените — бяха внимателни и късно вечер се стараеха да се движат в средата на улицата. Така правеше и Ейдриън сега.

Навремето бяха прокарвали и помощни улички, които се пресичаха хаотично зад жилищата. Сега край тях бяха изникнали гаражи, различаващи се невероятно по материал и конструкция — едни панелни, други от тухли или дървени плоскости.

Входът на нейния апартамент се намираше в задната част на къща във федерален стил и до него се минаваше само през гаража. За да стигне дотам, тя трябваше да мине по алеята, която беше хубава само на дневна светлина, или ако пътуваше с кола, можеше да отвори вратата автоматично, без да се налага да излиза. Но не можеше да си позволи да ходи на работа с кола, защото трябваше да плаща по дванайсет долара на ден. А и рядко се прибираше преди слънцето да залезе (с изключение може би на лятото). И така, алеята бе за нея нещо, с което трябваше да се примирява всеки ден.

И това я плашеше. Тя винаги се оглеждаше внимателно, преди да завие и ако имаше пияни типове, както често се случваше, отиваше до предния вход и звънеше на госпожа Спиърс, която я превеждаше през вътрешната стълба. Мразеше да го прави, защото повечето пъти трябваше да буди хазайката си.