Джон Кейс - Синдромът

Но тази нощ по алеята нямаше никого. Или поне тя не видя никого. Всъщност единственото, което зърна, бе една котка, която гъвкаво пристъпваше по ръба на една съседска ограда. Влезе през вратата на гаража, пресече малкия двор към задната страна на къщата и отключи вратата.

Вратата беше кафява и грозна — така нареченият „слугински вход“, който госпожа Спиърс се бе опитала да „освежи“ с една безвкусна гирлянда. Ейдриън мразеше гирляндата повече и от вратата. Беше направена от евтин кариран плат, обвит с шнурчета и украсен с птиче гнездо и яйца, направени от разтегателна хартия. Ейдриън с удоволствие би я изгорила, но не искаше да накърнява чувствата на хазайката си. Ако имаше късмет, някой можеше да я открадне.

Всъщност нищо не можеше да освежи бомбоубежището (както го наричаха колежките й от Джорджтаун). Но беше евтино и чисто и което беше най-същественото, беше нейно и само нейно. Така че беше благодарна, че го има, макар и да беше малко влажно.

И мрачно. И не много голямо.

Влезе, хвърли палтото и дипломатическото си куфарче на дивана и погледът й падна върху кафявата хартиена торба с прахта на Ники. Въздъхна. „Поне трябва да я разопаковам“ — помисли си тя, извади урната от малката дървена кутия и без да се замисли, я постави върху библиотеката до вратата. После събу обувките си, отиде в кухнята и се спъна в празната купичка на Джак до хладилника — връхлетя я чувство за самота и загуба.

Бе гледала Джак съвсем за кратко, но сега кучето й липсваше. Сигурно му бе по-добре при Рамон, но тя го бе обикнала, защото я разсмиваше и гонеше неприятните й мисли.

Мисли като… какво да прави с праха на Ники? Трябваше да организира някаква церемония. Нещо съвсем частно — тя и сестра й — нещо с вода и вятър.

Но не тази нощ.

Отиде до спалнята, облече си пижамата и подбра нещата, които да облече утре. Легна, зави се и взе дистанционното.

Не можеше да заспи. Все още бе възбудена от трите чаши отлежало френско вино, които бе изпила, докато работеше по предварителните бележки за процеса, и от еспресото след вечерята със Слоу.

Взе книгата от нощното си шкафче. „Нощен влак“ от Мартин Еймис. Неголям роман, но тя го четеше вече седмици. Може би щеше да го довърши тази вечер. Не. В него се разказваше все за самоубийства.

Полицай, стар семеен приятел, търси тайната причина за самоубийството на една жена. Както се оказваше, нямаше никаква тайна причина. Всъщност въпреки прекрасната си работа и чудесното си семейство жената бе решила, че не си струва да живее. Толкова ли беше ужасно това?

А Ники? Какъв беше всъщност нейният мотив? Дали беше тласната към тази стъпка от нещастието и чувството за вина, внушени й от нейния психотерапевт във връзка със сатанинското изнасилване? Или някак си бе разбрала, че вече не е същата и никога няма да бъде — че Европа я е прекършила и е променила психиката й? Или имаше нещо друго, което я бе накарало да ритне електрическата печка във ваната? Имаше ли нещо общо това със странната пушка, скрита в гардероба й? Откъде всъщност се бе появила? Ники въобще знаела ли беше как да я използва? Ейдриън се съмняваше в това, но… излизаше, че сестра й може би е убила себе си, за да се предпази от нещо още по-лошо.

Но от какво? Отговорът дойде сам: „Но щом тя е имала пушка, е възможно да е убила някого. Или много хора. Като онези момчета в Колорадо. Може би тя е била толкова нещастна, толкова сърдита на света, че е мечтала за една истинска касапница. Но накрая, ужасена от мислите си… просто е убила себе си.“

Взе друга книга — „Тайните на сестрите от Йа-Йа“. Беше по-безопасна от „Нощен влак“. Но Ейдриън все още мислеше за Ники. Излизаше, че… Бонила беше прав. Тя наистина не знаеше много за сестра си. Не знаеше какво я бе тласнало. Тя беше истинска загадка за нея.

Само ако бяха малко по-близки. Дори през нощта, когато тя умря, Ейдриън тайно се бе зарадвала, че сестра й не бе отговорила на позвъняването, и си бе помислила, че е чудесно, че е забравила за вечерята и е излязла. А тя въобще не бе излизала. Била е вече мъртва.

Всъщност вечерите бяха всичко, което бе останало от близостта им — но и те бяха отровени от болните фантазии на сестра й за сатанинското малтретиране. Тя искаше да говори само за това — както че ли беше обречена да се върти около тази тема. И винаги завършваха със скандал: Ники настояваше, че Ейдриън не би трябвало да отрича случилото се. „Ти не си спомняш, защото не искаш да си спомняш. Това е толкова типично!“