Джон Кейс - Синдромът

Ейдриън го погледна невярващо.

— Ще преровим отново — предложи Дюран. — Може да отидем пак — не довечера, но… някой друг път. Там е и компютърът ми. През повечето време пишех бележките си на „Уърд“. Така че всичко е там — може да прослушате и записите.

— Какви записи?

— Сестра ви идваше два пъти седмично — обясни Дюран. — Всичките сеанси се записват на лента — за застрахователната компания.

— За коя?

— „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“. Те са в Ню Йорк. — Той отвори кутия кока-кола. — Сега вие ми кажете нещо.

— Какво например? — Ейдриън го погледна озадачено.

— Не знам. — Той повдигна рамене.

— Ами… — започна тя, след като помисли момент. — Ники имаше оръжие.

— Какво оръжие? — Дюран изглеждаше изненадан.

— Пушка.

— Защо й е трябвала пушка? — Дюран вече беше силно озадачен.

— Не знам.

— Може би е била някаква антика — предположи той.

— Беше нова — каза Ейдриън. — С телескопичен мерник. И със заглушител.

— Хайде де!

— Сериозно! — настоя тя.

Дюран се замисли.

— Какво мислите? — попита го тя.

— Мислех си… Нико страдаше от дисоциативно разстройство, причинено от посттравматичен стрес.

— И? — Очите на Ейдриън се изпълниха с подозрение. Знаеше накъде иска да я насочи — всичко това бяха лайнарски измислици.

— Може би… е мислила за отмъщение.

— За какво? — попита Ейдриън. Гласът й беше суров.

— За това, което й е сторено.

— И какво е то?

— Знам, че не искате и да чуете за това, но сестра ви е била жертва на системно сексуално насилие…

— Ох…

— … от страна на приемните си родители.

— Глупости!

— Не са „глупости“. И вашата реакция е типична. Едната сродница е готова да признае всичко за насилието, другата твърди, че всичко е наред. Едната обвинява; другата оправдава.

— Това не се е случвало. Искам да кажа — самата мисъл за това е смешна. Хора с качулки!

— Сестра ви описа много подробности — сви рамене Дюран — и макар че това е продължило години — вие сте били много по-малка . Понякога по-малките жертви не разбират, че това, което се е случило с тях, е било сексуално насилие. Или че дори е било нещо свързано със секса. Така че бихте могли да си го припомните, а същевременно да нямате речник , за да го разберете по начина, по който го разбираше Нико.

— Вие сте човек от Страната на чудесата, докторе. — Ейдриън поклати глава.

— Имаше много подробности. Живели сте с Дек и Марлина в Бомонт, Южна Каролина — започна Дюран. — В една къща, наречена „Крайната“. Била е бяла. Мазилката се е лющела. И в предния двор е имало вечнозелени дъбове. — Той я погледна. — Как се справям?

— Грешите във всичко — усмихна се тя. — Като начало ще ви кажа, че никога не сме живели в Южна Каролина — или в къща с такова име, с някакво име. Живеехме в малко тухлено ранчо в Дентън, Делауер. И нямаше никакви вечнозелени дъбове — само две дървета каталпа, чиито върхове бяха отсечени от електрическата компания, за да прекарат тока.

— А сестра ви Розана?

— Не е имало никаква Розана — подчерта Ейдриън. — Бяхме само двете. Само Ники и аз — никога не е имало друго дете.

Дюран въздъхна, стана и отиде до прозореца. Погледна към паркинга. После се обърна и каза:

— Е, аз не съм вашият терапевт… и може би това няма и значение.

— Какво искате да кажете?

— Имам предвид, че няма значение какво е истина или не — а това в какво вярваше сестра ви. И това би могло да обясни и пушката.

— Мисля, че би могло — размисли Ейдриън. — С изключение…

— На какво?

— Кои бяха хората в апартамента ви и защо искаха да ме убият?

— Не знам. — Дюран поклати глава. — Но ако Ники е казвала истината, вие сте били свидетел.

— С изключение на това, че е било преди години и не си „спомням“ нищо…

— Може би, не сега, но…

— Никога! Защото не се е случвало!

— Спомените могат да се възстановяват — каза Дюран.

Тя поклати глава.

— Не мога да повярвам, че споря с вас за това… — И добави с по-висок глас: — Това е лудост!

— Кое?

— Всичко! Вие!

— Защо говорите така?

— Ами, тази ваша практика…

— Какво й е на практиката ми?

— Казахте, че имате двама пациенти.

Дюран изстена.

— А освен това — продължи тя натъртено — живеете в голям апартамент в една от най-добрите части на Вашингтон.

— Е и?

— Ами как плащате за това? — попита Ейдриън.

— Ами, за начало, взимам осемдесет и четири долара на час.

— И колко пъти? Двама пациенти — колко често?

— Всеки два пъти седмично.