Джон Кейс - Синдромът

Дюран отключи и влязоха — просторно помещение, облицовано с мрамор и осветено от огромен полилей, чиито отблясъци падаха върху елегантни канапета и рамкирани черно-бели фотографии на стар Вашингтон. Нямаше портиер, само бюро за охраната, което в момента беше празно.

Нито Ейдриън, нито Дюран промълвиха дума, докато асансьорът не ги качи до шестия етаж. Накрая спря и вратите се отвориха към широкия коридор.

— Като крадци сме — прошепна Ейдриън.

Дюран й кимна разбиращо.

Мушна ключа, превъртя го тихо и отвори широко вратата — почти очакваше Мечката да връхлети срещу тях като внезапна буря. Но нямаше нищо — нито движение, нито звук, освен далечното бръмчене на хладилника. Дюран пристъпи вътре и с почуда усети как напрежението му спада. Спомни си как, когато се бе върнал от полиграфа тук му се бе сторило съвсем обикновено. Сега се чувстваше различно. „Има нещо в това място — помисли си той. — Просто обичам да си стоя тук.“

— Влизайте — каза той почти с момчешка бодрост.

Ейдриън с един поглед установи, че някой е положил големи усилия да прикрие насилието от предния ден. Нито трупове, нито кръв. Само мирис на химикал за почистване с боров дъх. Мина бавно през стаята, търсейки някаква следа от случилото се, и почти се бе отказала, когато я откри: една вдлъбнатина в стената пред кабинета на Дюран. И дълбока резка в дървената рамка на вратата. Човек трябва все пак да знае къде да гледа.

— Виждате ли? — каза тя. — Това е от куршумите.

— Убеден съм — кимна Дюран. — Нали бях тук.

Той разгледа повредите.

— Отмъкнали са телата, разбира се.

— Виждам защо полицията не е повярвала — въздъхна тя. — Ако някой ви каже, че е имало убийство, че тук е имало трупове, кръв… а когато са дошли, не са открили нищо… — Гласът й заглъхна. — Искам да кажа, кой би тръгнал да търси драскотини по вратите? Кой би гледал по-внимателно. И аз не бих го направила.

Отиде до мястото, където беше падал Бонила, и загледа пода.

— Не разбирам.

— Какво? — попита Дюран.

— Нищо не разбирам. Наистина, биха могли да почистят навреме, преди да пристигне полицията, но… какво са направили с Еди? И с другия мъж? Как са ги изнесли от сградата?

— Може би през гаража?

Дюран, не по-малко озадачен от нея, посочи масичката до дивана.

— Вижте — каза той.

— Какво? — Ейдриън се намръщи.

— Лампата — каза Дюран. — Изчезнала е. Сигурно съм я счупил, когато ударих онзи тип.

— Къде ви е компютърът? — Ейдриън потръпна.

— Вътре. — Той я поведе към кабинета си.

— Почнете вие — каза тя и седна.

— Какво да търся? — попита той.

— Бележки за пациентите. Адресна книга. Каквото може да намерите.

Той натисна бутона за включване и компютърът започна да шуми тихо и да цъка, докато правеше рутинната си проверка. Мина минута, после се появиха иконите.

— Така — каза той. — Какво искате сега?

— Бележките за пациентите. Имате ли файл за Ники?

Дюран кимна. После бързо натисна последователно старт и файнд и даде указания на компютъра да извади всичко, което има за Съливан. Момент по-късно заглавията на петдесет и шест файла се появиха в малък прозорец. Повечето бяха озаглавени Нико, с номер след името. Ейдриън наблюдаваше зад рамото му.

— Какви са тези номера? — попита тя.

— Първи сеанс, втори сеанс, трети и така нататък.

— Да ги отворим — предложи тя.

Дюран натисна отново върху файла, после влезе в „Уърд“. На монитора се появи яркият екран на „Майкрософт“ и малко след това се появи страница, съдържаща цифри, ред след ред. Хиляди цифри. Невярващ, Дюран се плъзна по първата страница към втората във файла, после към третата. Всички бяха едно и също. Накрая се обърна към Ейдриън.

— Не разбирам.

— Нека погледна.

— Ще се оправите ли?

Тя кимна, зае мястото му и започна да чука по клавиатурата.

— Като бях в университета, работих на половин ден в един компютърен клуб — каза му тя; пръстите й летяха по клавишите. — През първата година. Едва почвах следването, но… — Тя спря да чука и вдигна очи към него. — Имаме проблем.

— Това и аз го разбирам — но какъв?

Тя погледна списъка на файловете и избра последната колона вдясно. Тя започваше с думата „Променена“ и отдолу следваха поредица от дати и часове, съответстващи на всеки файл. Датите бяха все същите, времето се различаваше с минута или нещо подобно. 14 ноември, 3:02 след полунощ.

— Копеле! — промърмори Ейдриън.

— Какво?

— Как се казва другият ви пациент? — попита тя.