Джон Кейс - Синдромът

— Това… Еди ли е?

Дюран отначало не отговори, само клатеше глава. После каза:

— Не знам. Но все е някой.

Напуснаха „Кулите“ на бегом. Не знаеха какво да направят и къде да отидат. Ейдриън беше убедена, че трябва да отидат в полицията, но Дюран беше скептичен.

— Добре, и какво ще им кажем?

— За куфарите.

— Окей. И после?

— Какво искате да кажете? — попита тя.

— Искам да кажа, какво предполагате, че ще направят? Че ще отидат в апартамента да го претърсват ли?

Ейдриън се замисли, после въздъхна:

— Не. Може би ще ни обвинят в нахлуване с взлом.

— Правилно — каза Дюран. — Така мисля и аз.

— Тогава да отидем до моя апартамент — предложи тя. — Най-малкото можем да вземем колата ми.

— Със същия успех бихте могли да се застреляте — отново не се съгласи той. — Почти е изключено да не го наблюдават.

— Но на мен ми трябват някои неща — каза тя.

— Можете да си купите — каза той. — Докато полицията не започне да търси Бонила… не мисля, че би трябвало да се прибирате.

Така че отидоха с метрото до Националното летище и наеха кола, после отидоха до супермаркета на „Пентагон Сити“, където Ейдриън си купи чанта, малко грим и бельо и две рокли от „Нордстромс“. Когато излязоха от супермаркета, Дюран се обади на 911 и каза:

— Искам да направя съобщение — дали ще направите нещо, или не, зависи от вас… — После им обясни подробно какво са видели в апартамента на Барбера, даде им адреса и затвори.

По обратния път към „Комфорт Ин“ започна да ръми, само няколко капки по предното стъкло и после — преди Дюран да разбере как работят чистачките — се изля истински потоп, който го накара трескаво да натиска бутони и да движи лостчета, докато надничаше през обляното във вода стъкло.

Накрая налучка бутона, който задвижваше чистачките, и се обърна към Ейдриън.

— Мислех си…

Ейдриън гледаше пътя. Дюран шофираше прекалено агресивно.

— За какво?

— За целия онзи електронен склад.

— И какво?

— Ами помислих си, че това може да има нещо общо с мен.

Тя не каза нищо.

Докато Дюран лежеше на леглото, потънал в мисли, Ейдриън се къпеше под душа и се наслаждаваше на топлата вода, изливаща се по врата и раменете й. Мислеше си за Бил Фелоус, стажант от университета „Хауард“.

Като повечето стажанти, Фелоус вършеше предимно мръсната работа на най-различни места. Тя се запозна с него, когато бе включен към делото „Амелгамейтид“: помагаше й да събира база данни за документите. При спомена за това изпита вина. Младият човек се бореше за правна диплома, а тя постоянно го затрупваше с бумаги, които трябваше да номерира и обозначи със съответната дата. После си спомни, че и тя навремето беше стажантка и онова, което бе вършила, не беше по-интересно от това, което бяха възложили на него. Напротив, те заедно вършеха неприятната работа.

Въпросът беше, че през пролетта Фелоус беше помагал при един процес, който беше много по-интересен (сравнен с проблематиката на делото „Амелгамейтид“). Ейдриън не си спомняше подробности, но имаше нещо общо с „възвърната памет“. Във всеки случай там бяха осигурили експерт, който бе давал показания от името на клиентската фирма. Беше сигурна в това, защото Бил беше талантлив имитатор и тя си спомняше изражението на загорялото му от слънцето лице, когато възстановяваше части от процеса пред чаша текила в залата „Мамбо“ на бара „Чийф Айк“. Експертът беше направил силно впечатление — много важен тип с дълбок басов глас.

Тя изплакна косата си, затвори очи и вдигна лице към горещата струя. Беше взела името на доктора от Бил. Може би той би прегледал Дюран или пък можеше да я насочи в правилната посока — колега или нещо подобно.

След минута-две изми пяната, излезе изпод душа и се загърна с хавлията. Банята беше малка, изпълнена с пара, огледалото бе замъглено. Тя избърса част от него, достатъчна, за да се огледа, после прекара хотелския гребен през къдриците си. Не стана кой знае колко добре.

Накрая намъкна бикините си и облече морскосинята рокля, която си бе купила. Сложи си обици и се появи от банята преобразена.

Дюран вдигна поглед от телевизора, изхъмка одобрително и каза:

— Изглеждате… много красива.

— Благодаря — отвърна тя, докато си обуваше обувките. — Ще се върна късно, така че не ме чакайте. От друга страна — не изчезвайте.

— Но… къде отивате? — попита той подозрително.

— На работа.

— На работа? Луда ли сте? Ние се укриваме, за бога! И днес е неделя — каква работа?