Джон Кейс - Синдромът

— Къде беше, Скаут?

— Какво искаш да кажеш? — попита Ейдриън, докато включваше котлона.

— Вчера! Тука цял екип разсъждаваше върху тайните на асфалта, а ти — какво? Измъкна се за обед и… вече е неделя. Какво се е случило?

Тя помисли какво да й каже и какво — не. Беше деликатно, защото наистина не можеше да каже на Бети за Бонила и Дюран — защото щеше да я сметне за луда. Същевременно не можеше да излъже, защото истината лека-полека щеше да излезе наяве. Трябваше. Тя го искаше . Дотогава…

— Нещата доста се усложниха.

Челюстта на Бети увисна.

— Искаш ли кафе — попита Ейдриън.

Бети примигна и каза:

— Да… кога те откри Слоу?

Ейдриън измъкна две хартиени чаши от пакета, раздели ги и сложи вътре дребните кристалчета кафе.

— Да ме е открил ли?

— Искаш да кажеш — Бети побледня, — че още не си говорила с него? О, боже мой! Не си ли се прибирала у дома?

— Не съвсем — намръщи се Ейдриън.

— Е, надявам се да му е минало — каза Бети. — Както и да е, той… Не си ли погледна поне съобщенията на телефонния секретар?

— Не.

— Ами… — Бети вдигна очи към тавана и въздъхна, — той ти остави, ние ти оставихме много съобщения.

Сърцето на Ейдриън спря за миг. Тя не знаеше какво да каже. Накрая измърмори:

— Какво толкова е станало?

Бети се изхили — нервно — на това, което смяташе, че е незаинтересуваност от страна на Ейдриън.

— Ами има някакво раздвижване в Сан Диего. Слоу е на нокти от часове. И най-важното — ти си на линия!

— Аз ли?

— Ти ще разпитваш под клетва Макелигът.

— Какво?! Кога?

— Утре.

— Но… — започна Ейдриън. — Но досега не съм разпитвала никого . Не съм подготвена . Не знам. Божичко, Бети!

— Е, всъщност някои от нас ревнуваха. Искам да кажа…

От Ейдриън се изтръгна тиха, остра въздишка. Чайничето завря, тя наля вряла вода в чашите и ги разбърка.

— Той каза, че ти изпраща разработките си — каза й Бети окуражаващо. — Така че можеш да погледнеш електронната си поща. От друга страна, той наистина бързаше, така че… кой знае? — Тя изсърба кафето си и тръгна към вратата. — Чудесно. Все пак… късметлийка си!

— Почакай секунда — помоли я Ейдриън и изстена вътрешно пред перспективата за още една безсънна нощ. — Виждала ли си Били?

— Кой Били? Имаш предвид Фелоус ли?

— Да.

— От няколко дни — не. Той е в Детройт. Мисля, че няма да се върне до вторник.

Бети си тръгна, а Ейдриън набра домашния номер на Бил Фелоус и остави съобщение на телефонния му секретар да й се обади при първа възможност.

После влезе в Интернет и провери имейла си. Имаше осем съобщения: две шеги, изпратени от приятели, две реклами и четири нареждания от Слоу, наредени в следния ред: 1) Обади ми се. 2) Къде си? 3) Ще разпитваш под клетва Макелигът. 4) Изпращам ти предварителните разработки. (Ще трябва да ги очовечиш малко.)

Това последно послание включваше приложение, което я накара да се хване за главата. Да ги очовечи?! С изключение на едно или две изречения, които тя не можа да разчете, това, което й беше пратил Слоу за Макелигът, не беше нищо друго, освен паметната записка, която тя бе подготвила за него. Което значеше, че включва всичко, което тя вече знаеше — и нищо повече.

Набра номера на Слоу в Сан Диего и остави съобщение, че е получила материала и че е в офиса, ако иска да говори с нея. После наведе глава и се впусна в работа.

Времето не летеше.

Разпитът на Макелигът беше минно поле, като всеки въпрос поставяше различна мрежа от проблеми и възможности — така че когато Ейдриън погледна часовника си, бяха минали три часа и тя бе забравила да се обади на Дюран.

— Тревожех се за вас — каза той, когато го набра по телефона.

— Наистина бях заета — обясни тя. — И ще съм заета поне още два часа.

— Не ми харесва, че сте там — каза той. — Мисля, че е опасно.

Грижата му я трогна.

— Не съм сама — отвърна тя. — Има много колеги. Ще се върна колкото се може по-скоро и ще довърша работата на лаптопа. Ще донеса храна.

— Чудесно, но…

— Не се безпокойте, ще внимавам.

— Добре — каза той. — Но исках да ви помоля да вземете и бира.

Към десет умората и гладът я надвиха и тя реши да се върне в мотела. Беше единственият адвокат все още на работното си място, макар че не беше единствената на етажа. От коридора долиташе приглушеният шум на прахосмукачки, скърцането на политура върху дърво, бъбрене на испански.

Щеше да допълни бележките си в „Комфорт Ин“ на лаптопа на Ники. Тя ги свали от компютъра, преметна лаптопа през рамо и угаси лампата.